Така е то.
Докато американците чакаха да ги придвижат, в последните редици стана сблъскване. Някакъв американец беше казал нещо, което не се хареса на един от охраната. Немецът знаеше английски. Той издърпа американеца от редицата и го повали на земята. Американецът беше изумен. Той се изправи разтреперан, като плюеше кръв. Два от зъбите му бяха избити. Явно не беше искал да каже нищо обидно, а и не знаеше, че пазачът може да го чуе и разбере.
— Защо точно мене? — попита той пазача.
Пазачът го блъсна отново в редицата.
— Защо точно тебе ли? А защо пък не?
Когато записаха името на Били Пилгрим в тефтера на лагера, дадоха му номер и желязна плочка с този номер, отпечатан на нея. Работник, доведен насилствено от Полша, го беше отпечатал. Сега той бе мъртъв.
Така е то.
Били трябваше да окачи плочката на врата си, заедно с американските си плочки. Тя беше като бисквита, перфорирана по средата, така че един силен човек можеше да я счупи на две с ръцете си. В случай че Били умре, което той не направи, половината от плочката щеше да бъде поставена в ковчега, а другата — върху гроба му.
Когато бедният Едгар Дърби, гимназиалният учител, бе разстрелян в Дрезден по-късно, докторът го обяви за мъртъв и разчупи плочката на две.
Така е то.
След като ги записаха и снабдиха с плочки, поведоха американците отново през редицата порти. Два дни по-късно семействата им щяха да научат чрез Международния Червен кръст, че те са живи.
До Били бе мъничкият Пол Лазаро, който се бе зарекъл да отмъсти за Роланд Уиъри. Лазаро не мислеше за отмъщение. Той мислеше за ужасните болки в корема си. Стомахът му се бе свил и бе станал като орех. Тази суха, съсухрена кесийка бе възпалена като цирей.
До Лазаро бе бедният обречен Едгар Дърби със своите американски и немски плочки, окачени като огърлица над дрехите му. Той бе очаквал да стане капитан, командир на рота, заради мъдростта и възрастта си. А сега, в полунощ, се намираше на чехословашката граница.
— Стой! — извика един от стражата.
Американците спряха послушно на студа. Бараките, сред които се намираха, приличаха на хилядите други бараки, покрай които бяха минавали. И все пак бяха различни: имаше ламаринени комини и от комините хвърчаха съзвездия от искри.
Войник от стражата почука на една врата.
Някой отвътре отвори вратата широко. От нея изскочи светлина и избяга от затвора си със 186 000 мили в секунда. С маршова стъпка излязоха петдесет англичани на средна възраст. Те пееха „Добре дошли при нас, приятели“ от оперетата Пиратите на Пензас.
Тези яки, червендалести певци, бяха от първите английски говорещи пленници, заловени през Втората световна война. Сега те с песен посрещаха почти последните пленници. Не бяха виждали нито жени, нито деца в продължение на повече от четири години. Не бяха виждали дори и птички. Даже врабчета не идваха в лагера.
Англичаните бяха офицери. Всеки от тях се бе опитвал да избяга поне веднъж от някой друг лагер. Сега бяха тук — точно в центъра на море от умиращи руснаци.
Можеха да копаят тунели, колкото си искат. Неизбежно щяха да излязат на правоъгълна повърхност, оградена с бодлива тел, щяха да бъдат поздравени равнодушно от умиращи руснаци, които не говореха английски, нямаха храна, нито собствени планове за бягство, нито някакви интересни новини. Можеха колкото си щат да кроят планове, да се скрият в някакво превозно средство, или да го откраднат, но превозни средства не идваха в техния лагер. Ако искаха, можеха да се преструват на болни, но и това нямаше да им осигури пътуване до където и да било. Единствената болница в лагера имаше шест легла и се намираше в английската част.
Англичаните бяха чисти, въодушевени, прилични и здрави. Тяхното вокално изпълнение бе превъзходно. Те бяха пели заедно всяка вечер в продължение на години.
От години също се бяха упражнявали на лост и бяха вдигали тежести. Коремите им бяха като дъски за пране. Мускулите на прасците и на ръцете им бяха като гюллета. Те всички бяха майстори на дама, шах, бридж, домино, анаграми, шаради, пинг-понг, а също и на билярд.