По отношение на храната бяха най-богатите хора в Европа. Една чиновническа грешка в началото на войната, когато до пленниците все още достигаше храна, бе накарала Червения кръст да им изпраща всеки месец петстотин, вместо петдесет колета. Англичаните се бяха запасили така хитро, че сега, когато войната свършваше, те имаха три тона захар, кафе, половин тон шоколад, триста и петдесет килограма тютюн, осемдесет килограма чай, два тона брашно, един тон консерви говеждо месо, шестстотин килограма масло в консервени кутии, осемстотин килограма сирене в тенекии, четиристотин килограма мляко на прах и два тона портокалов мармалад.
Всичко това те държаха в една стая без прозорци. Бяха я облицовали със сплескани консервени кутии, за да я защитят от плъховете.
Германците, които смятаха, че те са точно такива, каквито англичаните трябва да бъдат, ги обожаваха. Те придаваха стил на войната, правеха я разумна и забавна. Затова немците им дадоха четири бараки, макар че една щеше да им е достатъчна. И срещу кафе, шоколад или цигари немците им дадоха боя, дървен материал, пирони и плат да се устроят.
От дванадесет часа англичаните знаеха, че им идват американски гости. Никога преди това не им бяха идвали гости и те се захванаха за работа като добри феи — метоха, бърсаха, готвиха, пекоха, направиха дюшеци от слама и чували, наредиха маси и поставиха на всяко място подарък.
И сега те с песен приветстваха гостите си в зимната нощ. Дрехите им ухаеха от пиршеството, което бяха подготвили. Половината бяха облечени като за сражение, а другата половина — като за тенис или за крикет. Бяха така въодушевени от собственото си гостоприемство и от лакомствата, които ги очакваха вътре, че не разглеждаха по-отблизо гостите си, докато пееха. Въобразяваха си, че пеят пред колеги офицери, които току-що идват от бойното поле.
С умиление те побутваха американците към вратата на бараката, като изпълваха нощта с мъжествени глупости и дружелюбно самохвалство. Наричаха ги „янки“, казваха им „браво на вас“, убеждаваха ги, че „дойчовците отстъпват“, и тъй нататък.
Били Пилгрим смътно се запита кои са тези дойчовци.
Сега той бе вътре, до една желязна готварска печка, зачервена като череша. Върху нея вряха десетки чайници. Някои от тях имаха свирки. Имаше и казан, пълен със златиста супа. Супата беше гъста. Докато Били Пилгрим я гледаше вторачено, по повърхността й клокочеха с летаргично величие праисторически мехури.
Имаше дълги маси, наредени за банкет. Пред всяко място имаше паница, направена от консервени кутии за мляко на прах. Една по-малка консервена кутия служеше за чаена чаша, друга по-висока — за вода. Всяка водна чаша бе пълна с топло мляко.
Пред всяко място имаше самобръсначка, кърпа, пакетче ножчета за бръснене, един шоколад, две пури, десет цигари, сапун, кибрит, молив и свещ.
Само свещите и сапунът бяха от германски произход. Помежду им съществуваше призрачно, дългоцветно сходство. Англичаните не знаеха и не можеха да знаят, че свещите и сапунът бяха направени от мазнините на стопени евреи, цигани, педерасти, комунисти и други врагове на държавата.
Така е то.
Банкетната зала бе осветена от свещи. По масите имаше купища пресен бял хляб, бучки масло, кутии с портокалов мармалад. Имаше чинии с консервирано говеждо месо, нарязано на филийки. Щяха да донесат и супа, бъркани яйца и топъл мармаладов пай.
А в другия край на бараката Били видя розови арки с лазурни драперии помежду им, един огромен стенен часовник, два златни трона, кофа и парцал. Това бе декорът за тазвечерното представление — музикален вариант на Пепеляшка, най-популярната приказка на всички времена.
Били Пилгрим гореше, бе застанал съвсем близо до бумтящата печка. Подгъвът на неговото палтенце се бе подпалил. Това бе тих и търпелив огън — нещо като горенето на прахан.
Били се питаше дали някъде наблизо има телефон. Искаше да се обади на майка си, да й каже, че е жив и здрав.
Настъпи тишина. Англичаните с почуда оглеждаха жалките същества, които бяха въвели вътре с такова въодушевление. Един от англичаните забеляза, че Били гори.
— Момче, гориш — каза той, издърпа Били настрана от печката и започна да тупа с ръце искрите.
Тъй като Били не каза нищо, англичанинът го попита:
— Можеш ли да говориш? Чуваш ли ме?
Били кимна с глава.
Англичанинът го пипна изпитателно тук-там, изпълнен със съжаление.
— Божичко! Какво са ти направили, момче. Това не е човек, а счупено хвърчило.
— Наистина ли си американец? — рече англичанинът.
— Да — отвърна Били.
— Какъв чин имаш?
— Редник.