— Какво е станало с ботушите ти, момче?
— Не помня.
— На това палто ли му казваш?
— Моля?
— Откъде го имаш?
Били трябваше да напрегне мисълта си.
— Дадоха ми го — каза той най-накрая.
— Дойчовците ли?
— Кои?
— Немците ли ти го дадоха?
— Да.
На Били не му харесваха въпросите. Те го уморяваха.
— О, янки, янки, янки… — каза англичанинът, — това палто е ужасна обида.
— Моля?
— Нарочно са го направили, да те унизят. Не трябва да позволяваш на дойчовците такива неща.
Били Пилгрим припадна.
Когато се свести седеше на един стол с лице към сцената. Беше някак си ял и сега гледаше Пепеляшка. Явно, че някаква част от него се бе забавлявала от представлението доста дълго време. Били се смееше високо.
Разбира се, женските роли в представлението се изпълняваха от мъже. Часовникът току-що бе ударил дванадесет часа и Пепеляшка ридаеше:
О, часовникът току-що би.
Уви, късмета мой ти заеби.
За Били куплетът бе толкова смешен, че той не само се смееше, а пищеше. Той продължи да пищи, докато не го изнесоха от бараката. Занесоха го в друга барака, където бе болницата. Това беше болница с шест легла. Там нямаше никакви други болни.
Поставиха Били на едно легло, завързаха го и му сложиха инжекция морфин. Един от американците предложи услугите си да бди над него. Това бе Едгар Дърби, гимназиалният учител, когото щяха да разстрелят в Дрезден.
Така е то.
Дърби седна на трикрако столче. Дадоха му книга за четене. Книгата бе „Аленият знак на смелостта“ от Стивън Крейн. Той я беше чел. Сега я препрочиташе, докато Били се намираше в морфиновия рай.
Под въздействието на морфина Били заспа. В съня си той видя градина с жирафи. Жирафите се движеха по чакълести пътеки и спираха, за да хрупат захарни круши от върховете на дърветата. Били също беше жираф. Той изяде една круша. Крушата бе твърда. Тя се съпротивяваше срещу дъвчещите му зъби. Цепеше се в сочен протест.
Жирафите приеха Били, сякаш и той бе жираф — безвредно същество, също така, абсурдно специализирано като тях. Два жирафа се приближиха от противоположни страни и се сгушиха до него. Имаха дълги, мускулести горни устни, които можеха да приемат формата на фунията на военна тръба. Целунаха го с тях. Това бяха женски жирафи — кремави и лимоновожълти. Роговете им бяха като кръгли дръжки за врата. Дръжките бяха покрити с кадифе.
Защо ли?
Падна нощ в градината на жирафите и известно време Били Пилгрим спа, без да сънува, а после предприе пътуване във времето. Събуди се с глава, завита под одеялото, в отделението за тихи луди в болницата за ветерани от войната, близо до езерото Пласид, Ню Йорк. Бе пролетта на 1948 година, три години след края на войната.
Били откри главата си. Прозорците на стаята бяха отворени. Навън пееха птички.
— Пиюк, пиюк, пиюк? — го запита една от тях.
Слънцето бе високо в небето. В стаята имаше легла за още двадесет и девет болни, но сега те всички бяха навън и се радваха на хубавия ден. Можеха свободно да влизат и да излизат, да си ходят даже у дома, ако пожелаят. Същото можеше да направи и Били Пилгрим. Те бяха дошли тук по собствена воля, уплашени от света навън.
Били бе постъпил в болницата към средата на последната година в Илиумското училище по оптометрия. Никой друг не подозираше, че той полудява. Всички смятаха, че изглежда отлично, и че се държи съвсем нормално. Сега беше в болницата. Докторите бяха единодушни: той наистина полудяваше.
Не мислеха, че болестта му има нещо общо с войната. Смятаха, че Били е разстроен, защото баща му го бе хвърлил в дълбоката част на плувния басейн на Младежкото християнско дружество, когато бил малко момче, и защото го бе завел до ръба на Големия каньон.
Човекът, който лежеше на съседното легло до Били, бе бивш капитан от пехотата на име Елиът Роузуотър. На Роузуотър му бе писнало да бъде непрекъснато пиян. Именно Роузуотър запозна Били с научната фантастика и по-специално с романите на Килгор Траут. Под леглото си Роузуотър имаше огромна сбирка от научна фантастика, с меки корици. Беше донесъл книгите в болницата в голям пътнически сандък. Тези негови обични стари книги издаваха миризма на фланелена пижама, несменявана от цял месец, или на ирландска яхния.
Килгор Траут стана любимият съвременен писател на Били, а научната фантастика — единственият вид книги, които той можеше да чете.
Роузуотър бе два пъти по-умен от Били, но и той, и Били имаха сходни страдания, с които се справяха по един и същ начин. И двамата бяха дошли до заключението, че животът е безсмислен — отчасти поради онова, което бяха видели през войната. Роузуотър например беше застрелял един четиринадесетгодишен пожарникар, когото беше взел за немски войник.