— Чудесно — каза Роузуотър. — Понякога парите могат да бъдат голямо утешение.
— Наистина могат.
— Разбира се, че могат.
— Не е много приятно да стискаш всеки цент, докато запищи.
— Хубаво е да можеш да се отпуснеш.
— Баща й е собственик на училището по оптометрия, в което учи Били. Притежава и шест кабинета в нашата част на щата, частен самолет и вила на езерото Джордж.
— Красиво езеро.
Били заспа под одеялото. Когато се събуди отново, той бе завързан за леглото в болницата на пленническия лагер. Отвори едното си око и видя бедния стар Едгар Дърби да чете на свещ Аленият знак на смелостта.
Били си затвори окото и видя в своите спомени от бъдещето бедния стар Едгар Дърби пред наказателния взвод в развалините на Дрезден. Взводът се състоеше само от четирима войника. Били бе чувал, че по правило, на един от войниците във всеки наказателен взвод дават пушка с халосни патрони. Помисли си, че няма да има халосни патрони в толкова малък взвод, в толкова стара война.
Главният англичанин влезе в болницата, за да провери как е Били. Беше полковник от пехотата, пленен при Дюнкерк. Именно той бе дал на Били морфин. В лагера нямаше истински лекар, затова лекуваше той.
— Как е пациентът? — запита той Дърби.
— Мъртъв за действителността.
— Но не действително мъртъв?
— Не.
— Колко е хубаво да не чувстваш нищо, а да те смятат за жив.
Едва сега Дърби застана мирно с мрачна физиономия.
— Недейте, недейте… седете си. Като се вземе предвид, че се падат само двама войници на офицер, и че всички войници са болни, смятам, че можем да минем без обикновения церемониал между офицери и войници.
Дърби остана прав.
— Вие изглеждате по-стар от другите — каза полковникът.
Дърби му каза, че е четиридесет и пет годишен, т.е. с две години по-стар от полковника. Полковникът каза, че всички други американци са се вече избръснали, че Били и Дърби са единствените двама с бради. И добави:
— Знаете ли, на нас тук ни се налагаше да виждаме войната само във въображението си и ние си въобразяваме, че я водят хора на нашата възраст. Бяхме забравили, че войните се водят от деца. Като видях всички тези току-що избръснати лица, получих шок. „Боже мой, боже мой — казах си, — та това е Кръстоносният поход на децата.“
Полковникът попита Дърби как са го пленили и Дърби му разказа, че се намирал в една горичка със стотина други изплашени войници. Битката се водела от пет дена. Стоте войници били натикани в горичката от танкове.
Дърби разказа за неописуемото изкуствено време, което земните понякога създават за други земни, когато не искат тези други земни да населяват повече Земята. Гранати избухвали по върховете на дърветата с ужасен трясък, каза той, и валял дъжд от ножове, игли и ножчета за бръснене. Малки топчета от олово и медни обвивки кръстосвали гората под гранатите, профучавайки по-бързо от звука.
Много хора били ранени или убити.
Така е то.
След това обстрелването спряло и един скрит германец, с високоговорител казал на американците да сложат оръжие и да излязат от гората, с ръце върху главите си, иначе пак щели да почнат да ги обстрелват. Нямало да спрат, докато не изтребят всички.
И така американците сложили оръжие и излезли от гората с ръце върху главите си, защото им се искало да продължат да живеят, ако това е възможно.
Били направи пътешествие във времето и се върна отново в болницата за ветерани от войната. Главата му бе завита с одеялото. Отвъд одеялото беше тихо.
— Отиде ли си майка ми? — каза Били.
— Да.
Били погледна изпод одеялото. Сега там, навън, бе годеницата му. Тя седеше на стола за посетители. Нейното име бе Валенция Мърбъл. Валенция бе дъщеря на собственика на илиумското училище по оптометрия. Тя беше богата. Беше голяма колкото къща, защото вечно ядеше. И сега ядеше. Ядеше голяма захарна пръчка. Носеше трифокални очила с големи рамки, украсени с кристалчета. Отблясъкът на кристалчетата отговаряше на отблясъка на диаманта на годежния й пръстен. Диамантът бе застрахован за хиляда и осемстотин долара. Били бе намерил диаманта в Германия. Военна плячка.
Били не искаше да се ожени за грозната Валенция. Тя бе един от симптомите на болестта му. Той разбра, че е мръднал, когато се чу да й прави предложение, когато я помоли да вземе диамантения пръстен и да му стане спътница в живота.
Били й каза: „Здравей.“ Тя го попита дали иска захарна пръчка. Той каза: „Не, благодаря.“
Тя го попита как е. Той каза: „Благодаря, много по-добре.“ Тя каза, че всички в училището по оптометрия много съжаляват, че е болен, и се надяват, че скоро ще се оправи. Били каза: „Поздрави ги, като ги видиш.“