Тя обеща да ги поздрави.
Тя го попита дали иска да му донесе нещо отвън и той каза:
— Не, имам си всичко.
— А книги? — каза Валенция.
— До мене се намира една от най-големите частни библиотеки в света — каза Били, имайки предвид колекцията от научна фантастика на Елиът Роузуотър.
Роузуотър лежеше на съседното легло и четеше. Били го въвлече в разговора, като го попита какво чете.
Роузуотър му каза. Книгата бе Евангелието от космоса от Килгор Траут. В нея се разказваше за един посетител от космоса, който между другото много приличаше на тралфамадорец. Посетителят от космоса проучил сериозно християнството, за да разбере, ако това е възможно, защо за християните е толкова лесно да бъдат жестоки. Той дошъл до заключението, че поне отчасти, това се дължи на небрежното изложение в Новия завет. Той предполагал, че намерението на евангелието е било да научи хората да бъдат между другото милосърдни, даже към най-низшите от низшите.
Но евангелието всъщност проповядвало следното:
Преди да убиеш някого, трябва да бъдеш абсолютно сигурен, че той няма връзки с големци.
Така е то.
Бедата на разказите за Христос, твърдял посетителят от космоса, се състои в това, че Христос, който на вид бил съвсем обикновен, бил в действителност Синът на Най-могъщото Същество във Вселената. Читателите разбрали това, ето защо когато стигали до разпятието, естествено, си помисляли… И тук Роузуотър отново прочете на глас следното:
— Ой, този път явно са сбъркали човека, дето са хванали да го линчуват!
А тази мисъл си има брат: „Има хора, които могат да бъдат линчувани.“ А кои са те? Хората, които нямат връзки с големци.
Така е то.
Посетителят от космоса подарил на земята ново евангелие. В него Христос бил наистина нищожество и напаст за много хора, които имали по-добри връзки от неговите. И все пак, той трябвало да разправя всичките тези хубави и озадачаващи неща, които разправял в другите евангелия.
Ето защо хората решили един ден да се позабавляват, приковали го на някакъв кръст и забили кръста в земята. Не може да има никакви последствия, мислели си тези, които го линчували. Читателят трябва да си е мислил същото, тъй като Новият завет му набивал в главата, че Исус е едно нищожество.
И после, тъкмо преди това нищожество да умре, небесата се разтворили с гръм и мълния. Гласът на Господа затрещял. Той казал на хората, че осиновява скитника, че му дава пълни пълномощия и привилегиите на Син на Създателя на света во век и веков. Ето какво казал Господ: „Отсега нататък Той ще налага страшни наказания на всеки, който измъчва скитници, които нямат връзки с големци.“
Годеницата на Били беше довършила дългата захарна пръчка. Сега ядеше един Милкиуей.
— Не обръщай внимание на книгите! — каза Роузуотър и захвърли книгата под леглото си. — Да вървят по дяволите.
— Тази изглеждаше интересна — каза Валенция.
— Ей, да можеше Килгор Траут и да пише! — възкликна Роузуотър.
Той беше прав: Килгор Тауът беше неизвестен и си го заслужаваше. Стилът му бе ужасен. Само идеите му бяха хубави.
— Струва ми се, че Траут никога не е излизал от страната — продължи Роузуотър. — Той през цялото време пише за земните същества и всички те са американци. А почти никой на земята не е американец.
— Къде живее той? — запита Валенция.
— Никой не знае — отговори Роузуотър. — Струва ми се, че аз съм единственият, който някога е чувал за него. Няма две негови книги, които да са издадени от едно и също издателство, и винаги когато му пиша чрез някой издател, писмото се връща, тъй като издателят е фалирал.
Сега той промени темата на разговор, като поздрави Валенция за годежния й пръстен.
— Благодаря — каза тя и протегна ръка, за да може Роузуотър да разгледа пръстена по-отблизо. — Били има този диамант от войната.
— Това й е хубавото на войната — каза Роузуотър. — Абсолютно всеки изкарва по нещичко от нея.
Що се отнася до местожителството на Килгор Таут, той всъщност живее в Илиум, родния град на Били, презиран и без приятели. Били скоро щеше да се срещне с него.
— Били — каза Валенция Мърбъл.
— Аа?
— Да поговорим за това, какви прибори ще си купим.
— Добре.
— Дойдох до заключението, че трябва да бъдат или Ройал Дейниш, или Ремблър Роуз.
— Ремблър Роуз.
— Няма защо да бързаме — каза тя. — Искам да кажа, че не бива да забравяме, че цял живот ще живеем с приборите, които решим да купим.
Били разгледа старателно снимките в каталога и най-накрая каза: