Екскурзоводът покани тралфамадорците от тълпата да си представят, че в един блестящо светъл и ясен ден гледат над пустиня към планинска верига. Те биха могли да наблюдават връх или птица, или облак, или камък, който се намира точно пред тях или дори в каньон, разположен зад тях. Но всред тях е този беден земен, чиято глава е покрита със стоманено кълбо, което той никога не може да махне. В кълбото има само една дупчица, през която той може да гледа, и към тази дупчица е оксижинирана двуметрова тръба.
Според използваната метафора, това е само началото на мъченията на Били. Той е привързан също към стоманена решетка, закрепена с болтове към открит железопътен товарен вагон, и няма възможност нито да обърне глава, нито да достигне с ръка тръбата. Краят на тръбата е подпрян на двуножник, който също е прикрепен с болтове към вагона. Той не знае, че се намира на вагон, нито пък съзнава, че нещо не е в ред.
Вагонът понякога пълзи, понякога се движи извънредно бързо, често спира. Движи се по завои и направо, нагоре и надолу по склонове. Но бедният Били може да види само онова, което се вижда през тръбата, и няма друг избор, освен да си каже: „Такъв е животът.“
Били очакваше тралфамадорците да бъдат озадачени и уплашени от всички войни и други форми на убийство, които съществуват на Земята. Той очакваше да ги е страх от това, че земното съчетание на свирепост с внушителна военна мощ може евентуално да разруши част от, та дори цялата, невинна Вселена. Научната фантастика му беше подсказала това. Но въпросът за войната не се появи, докато Били сам не го повдигна. Някой от тълпата в Зоологическата градина го попита чрез лектора какво е най-ценното, което той е научил на Тралфамадор до този момент, и Били отвърна: „Как населението на една цяла планета може да живее в мир! Както ви е известно, аз идвам от планета, която от самото начало се е отдала на безсмислено клане. Аз самият видях как живите тела на ученички бяха сварени от моите собствени сънародници, които по това време се гордееха, че се борят със самото зло.“ Това бе вярно. Били бе видял сварените тела в Дрезден. „И съм осветявал пътя си в затвора нощем със свещи от мазнина на човешки същества, заклани от братята и бащите на сварените ученички. Земните сигурно са ужасът на Вселената! Ако другите планети сега не се намират в опасност от Земята, то скоро и това ще стане. Ето защо, разкрийте ми тайната, та да мога да се върна на Земята и да спася всички нас. Как може една планета да живее в мир?“
Били смяташе, че е изрекъл възвишени думи. Той бе озадачен, когато видя тралфамадорците да затварят очи в шепите си. От опит знаеше, че това означава колко е глупав.
— Бихте ли… бихте ли бил така добър да ми кажете — попита той екскурзовода със спаднало самочувствие, — какво глупаво казах?
— Ние знаем какъв ще бъде краят на Вселената — каза екскурзоводът. — И Земята няма нищо общо с него, освен това, че и тя ще бъде пометена.
— А какъв… какъв ще бъде краят на Вселената? — каза Били.
— Ние ще я взривим, като правим опити с нови горива за нашите летящи чинии. Един тралфамадорски летец изпитател натиска стартера и цялата Вселена изчезва.
Така е то.
— Ако това ви е известно — каза Били, — няма ли начин да го предотвратите? Не можете ли да възпрете пилота да не натисне стартера?
— Той винаги го е натискал и винаги ще го натиска. Ние винаги му позволяваме и винаги ще му позволяваме. Моментът е структуриран по такъв начин.
— В такъв случай… — каза Били несигурно, — предполагам, че идеята за предотвратяване на войните на Земята е също глупава.
— Разбира се.
— Но вашата планета живее в мир.
— Днес, да. Но в други дни ние имаме войни, толкова ужасни, колкото са ужасни войните, които сте виждал и за които сте чел. Ние нищо не можем да направим, затова просто си затваряме очите пред тях. Не им обръщаме внимание. Ние прекарваме вечността, наблюдавайки приятни моменти, като например днес в Зоологическата градина. Това нали е хубав момент?
— Да.
— Това е едно от нещата, които земните могат да се научат да правят, ако вложат достатъчно усилие: да съсредоточат вниманието си върху хубавите периоди от време и да не обръщат внимание на страшните.
— Хм — каза Били Пилгрим.
Тази нощ, скоро след като заспа, Били предприе пътуване във времето към друг момент, който беше доста хубав — към сватбената си нощ с покойната Валенция Мърбъл. Шест месеца преди това той бе излязъл от болницата за ветерани. Беше съвсем добре. Бе завършил училището по оптометрия в Илиум, трети по успех, в курс от четиридесет и седем души.