Сега той се намираше в леглото на Валенция, в приятен апартамент-студио, построен в края на кея на Кейп Ан, Масачусетс. От другата страна на водата бяха светлините на Глостър. Били бе върху Валенция и правеше любов с нея. Един от резултатите на този акт щеше да бъде раждането на Робърт Пилгрим, който щеше да им създаде тревоги в гимназията, но който после щеше да се оправи като член на прочутите Зелени барети.
Валенция не бе пътник във времето, но нейното въображение бе доста живо. Докато Били бе върху нея, тя си въобразяваше, че е прочута историческа личност. Тя беше кралица Елизабета Първа Английска, а Били се предполагаше да е Христофор Колумб.
Били издаде звук, приличен на звука на малка ръждясала панта. Той току-що бе изпразнил семенната си торбичка във Валенция и бе допринесъл своя дял към Зелените барети. Разбира се, според тралфамадорците, Зелените барети имат седем родители.
Той се отмести от огромната си съпруга, чието изражение на екстаз не се промени, след като той се отдели от нея. Били лежеше с ръце, свити под главата си. Прешлените на гръбнака му допираха ръба на матрака. Сега той бе богат. Бе възнаграден за това, че се беше оженил за момиче, за което никой, който е с всичкия си акъл, не би се оженил. Неговият тъст му бе подарил нов буик-роудмастър, дом с всички възможни електрически уреди и му бе предоставил най-богатия си кабинет, кабинет в Илиум, където Били можеше да печели поне трийсет хиляди долара на година. Не беше лошо. Баща му бе прост бръснар.
Както майка му казваше: „Пилгримовци се издигат.“
Меденият месец протече всред горчивите и сладки тайни на сиромашкото лято в Нова Англия. Апартаментът на младоженците имаше романтична стена, цялата покрита с френски прозорец. През него се излизаше на балкон, който гледаше към нефтеното пристанище. Зелено-оранжев траулер, който се чернееше в нощта, изръмжа и изтрополи покрай техния балкон, на по-малко от десет метра от брачното им ложе. Траулерът излизаше в открито море само със запалени по мачтите и палубата светлини. Празните му трюмове резонираха и караха песента на машините да звучи високо и плътно. Кеят запя същата песен, а после я запя и таблото на леглото на младоженците. То продължи да пее дълго, след като траулерът си беше отишъл.
— Благодаря — каза Валенция накрая.
Таблото на леглото пееше като комар.
— Няма защо.
— Хубаво беше.
После тя се разплака.
— Какво има?
— Толкова съм щастлива.
— Чудесно.
— Мислех, че никой няма да се ожени за мене.
— Хм — каза Били Пилгрим.
— Ще отслабна заради тебе — каза тя.
— Какво?
— Ще пазя диета. Заради тебе ще стана хубава.
— Харесвам те такава, каквато си.
— Наистина ли?
— Наистина — каза Били Пилгрим.
Благодарение на пътуванията си във времето, той вече бе видял голяма част от брачния си живот и знаеше, че ще бъде поносим.
Сега голяма моторна яхта, наречена „Шехеразада“, се плъзна край брачното им легло. Песента, която нейните машини пееха, бе в ниския регистър на орган. Всичките й светлини бяха запалени.
Двама красиви хора — млад мъж и млада жена — във вечерни облекла, стояха до парапета при кърмата, влюбени един в друг, в мечтите си и в залива. Те също бяха на меден месец. Това бяха Ланс Ръмфурд от Нюпорт, Роуд Айлънд, и неговата невеста, Синтия Лендри, която в детството си бе възлюбената на Джон Ф. Кенеди в Хайенис Порт, Масачусетс.
Това бе едно малко съвпадение. По-късно Били Пилгрим щеше да лежи в една и също болнична стая с чичото на Ръмфурд — професор Бъртрам Коупленд Ръмфурд от Харвард, официален историк на Въздушните сили на Съединените щати.
Когато красивите хора отминаха, Валенция запита своя смешен на вид съпруг за войната. Една от наивните прояви на земните жени бе да свързват половия живот с блясъка на войната.
— Мислиш ли си понякога за войната? — попита тя, като постави ръка на бедрото му.
— Понякога — каза Били Пилгрим.
— Гледам те понякога — каза Валенция, — и имам странното чувство, че си пълен с тайни.
— Не съм — каза Били.
Това, разбира се, беше лъжа. Той не бе разказвал никому за всички пътешествия във времето, които бе предприемал, за Тралфамадор и тъй нататък.
— Сигурно имаш тайни от войната. Или може би не тайни, а неща, за които не искаш да говориш.
— Няма такова нещо.
— Горда съм, че си бил войник. Известно ли ти е това?
— Чудесно.
— Ужасно ли беше?
— Понякога.
Сега Били бе обзет от една налудничава мисъл. Истината в нея го стресна. Тя щеше да бъде подходящ епитаф за Били Пилгрим. И за мене също.