ЕПИТАФ
Всичко
бе
красиво
и
нищо
не
причиняваше
болка
— Би ли разказал сега за войната, ако аз те помоля? — каза Валенция.
В малка кухина в голямото си тяло тя събираше материал за една зелена барета.
— Ще прозвучи като сън — каза Били. — Чуждите сънища обикновено не са много интересни.
— Чух те веднъж да разправяш на татко за един немски наказателен взвод.
Тя имаше пред вид разстрела на бедния Едгар Дърби.
— Е, и?
— И ти трябваше да го погребеш?
— Да.
— Той видя ли те с лопатите, преди да го разстрелят?
— Да.
— Каза ли нещо?
— Не.
— Беше ли уплашен?
— Бяха го упоили. Очите му бяха като стъклени.
— И поставиха върху него мишена?
— Къс хартия — каза Били.
Стана от леглото, каза „извинявай“, и влезе в тъмнината на тоалетната да пусне вода. Потърси ключа за лампата. Докато опипваше грапавата стена, той разбра, че се е върнал във времето на 1944 година отново в лагерната болница.
Свещта в болницата бе угаснала. Бедният стар Едгар Дърби бе заспал на съседния нар. Били бе станал от леглото си, опипваше стената и се мъчеше да излезе навън, тъй като ужасно му се ходеше по малка нужда.
Изведнъж откри една врата, която се отвори, и той се залюля навън, в лагерната нощ. Били бе замаян от пътуването във времето и от морфина. Той се отпусна върху ограда от бодлива тел, за която се закачи на десетина места. Опита да се отскубне от нея, но бодлите не го пускаха. Затова Били започна глупав малък танц с оградата, като правеше стъпки натук-натам, и обратно.
От другата страна на оградата един руснак, излязъл в нощта също да пусне вода, видя танца на Били. Той се приближи до странното плашило и му заговори благо. Питаше го откъде е. Плашилото не му обърна внимание, а продължи на танцува. Руснакът го освободи внимателно от бодлите и плашилото се отдалечи с танцова стъпка в нощта, без да благодари.
Руснакът махна с ръка и извика подире му на руски: „Довиждане.“
Били разкопча панталона си там, в лагерната нощ, и продължително пика на земята. После, малко или повече, успя да се закопчае и се съсредоточи върху нов проблем: откъде беше дошъл и къде трябваше да отиде сега?
Някъде в нощта се чуваха страдалчески викове. Като не знаеше накъде да тръгне, Били потътри крака в посоката, от която те идваха. Той се чудеше каква трагедия бе накарала толкова хора да ридаят на открито. Били не знаеше, че се приближава към задната врата на клозета. Той представляваше оградено място с дванайсет кофи в него. От три страни клозетът бе закрит с парчета дъски и сплескани консервени кутии. Отворената страна гледаше към черната мушамена стена на бараката, където се бе състоял банкетът.
Били се придвижи покрай задната страна на клозета и стигна до едно място, където можеше да се види пресен надпис със същата розова боя, с която бе боядисан декорът за „Пепеляшка“. Сетивата на Били бяха толкова несигурни, че той виждаше думите увиснали във въздуха, сякаш бяха нарисувани сребърни точки. Всъщност, това бяха главичките на пироните, които крепяха черната мушама върху стената на бараката. Били не можеше да си представи как завесата бе закрепена в нищото. Той предположи, че магическата завеса и театралното страдание бяха част от някаква религиозна церемония, за която той нищо не знаеше.
Ето какво гласеше надписът:
„Моля,
оставете клозета така чист,
както сте го намерили.“
Били погледна в клозета. Риданието идваше оттам. Клозетът бе пълен с американци със свалени гащи. Банкетът за добре дошли ги бе накарал да бълват като вулкани. Кофите бяха пълни или бяха съборени.
Един американец близо до Били ридаеше, че е изходил всичко, с изключение на мозъка си. Миг след това, той каза: „Ето го, отива, отива!“ Имаше предвид мозъка си.
Това бях аз. Това бе авторът на тази книга.
Олюлявайки се, Били се отдалечи от това видение на ада. Той мина край трима англичани, които наблюдаваха от разстояние този клозетен фестивал. Бяха парализирани от отвращение.
— Закопчай си панталона! — каза му един, когато Били мина край тях.
И Били си закопча панталона. Случайно, той се озова пред вратата на болницата. Мина през вратата и се намери отново в медения си месец. Връщаше се от тоалетната в леглото, в което лежеше невестата му, в Кейп Ан.
— Липсваше ми — каза Валенция.
— И ти ми липсваше — каза Били Пилгрим.
Били и Валенция заспаха сгушени като лъжици и Били се върна във времето до пътуването с влака през 1944 година — от маневрите в Южна Каролина за погребението на баща си в Илиум. Той още не бе виждал Европа, нито път военни действия. Това бе все още времето на парните локомотиви.