Били трябваше да сменя много влакове. Всички влакове бяха бавни. Вагоните миришеха на пушек от каменни въглища, на тютюн и пиячка, отпуснати с купони, и на пръдня от хора, които ядяха военновременна храна. Тапицерията върху железните седалки бодеше и Били можа да спи много малко. Той заспа дълбоко едва когато се намираше на три часа от Илиум, с крака, проснати към входа на вагон-ресторанта, където влизаха и излизаха много хора.
Кондукторът го събуди, когато стигнаха Илиум. Били излезе с раницата си, като се олюляваше. Той застана на перона до кондуктора. Опитваше се да се събуди.
— Хубаво си поспа, нали? — каза кондукторът.
— Да — каза Били.
— Бедният — каза кондукторът, — здравата си се измъчил.
В три часа сутринта, по време на морфиновата нощ на Били в лагера, двама яки англичани донесоха в болницата нов пациент. Той беше дребничък. Това бе Пол Лазаро, крадецът на коли от Сисеро, Илинойс, чието лице бе цялото покрито с белези от циреи. Бяха го хванали да краде цигари изпод възглавницата на един англичанин. Полузаспалият англичанин бе счупил дясната ръка на Лазаро и беше го нокаутирал.
Сега англичанинът, който бе направил това, помагаше да донесат Лазаро. Той имаше огненочервена коса и беше без вежди. Беше играл добрата кръстница на Пепеляшка в пиесата. Сега англичанинът подкрепяше с една ръка своята половина на Лазаро, а с другата ръка затвори вратата след себе си.
— Не тежи дори колкото пиле — каза той.
Англичанинът, който държеше Лазаро за краката, бе същият полковник, който бе направил на Били морфиновата инжекция.
Добрата кръстница се чувстваше неудобно и бе ядосана.
— Ако знаех, че се бия с пиле — каза той, — нямаше да удрям толкова силно.
— Хм.
Добрата кръстница говореше открито за това, колко отвратителни са всички американци.
— Слаби, миризливи, хленчещи, банда сополиви, мръсни, крадливи копелета — каза той. — По-лоши са от ония, ужасните руснаци.
— Наистина изглеждат мърляви — съгласи се полковникът.
Сега влезе един немски майор. Той гледаше на англичаните като на близки приятели. Посещаваше ги почти всеки ден, играеше с тях разни игри, изнасяше им лекции върху историята на Германия, свиреше на тяхното пиано и ги учеше на разговорен немски. Той често казваше, че ако не е тяхната цивилизована среда, щял да полудее. Английският му беше разкошен.
Той се извини за това, че англичаните трябва да понасят присъствието на американците. Обеща им, че те няма да им пречат дълго, че след ден-два американците ще бъдат изпратени в Дрезден като работници. Носеше със себе си монография, издадена от Германската асоциация на затворническата администрация, в която се разглеждаше държането на американските войници, военнопленници в Германия. Беше написана от бивш американец, който се бе издигнал високо в германското Министерство на пропагандата. Той се казваше Хауард У. Камбъл, младши. По-късно щеше да се обеси, докато очакваше да го съдят като военнопрестъпник.
Така е то.
Докато английският полковник наместваше счупената ръка на Лазаро и бъркаше гипса, немският майор превеждаше на глас пасажи от монографията на Хауард Камбъл, младши. На времето си Камбъл бил добре известен драматург. Монографията му започваше по следния начин:
Америка е най-богатата страна на земята, но нейният народ в по-голямата си част е беден и бедните американци се насърчават да се мразят едни други. Нека цитирам американския хуморист Кин Хъбърт: „Не е срамота да си беден, а би трябвало.“ Всъщност престъпление е да си беден в Америка, въпреки че Америка е страна на бедните. Всеки друг народ има своя национална култура и хора, които са бедни, но извънредно мъдри и добродетелни, затова те са по-ценни, отколкото онези, които имат власт и злато. Американските бедни не могат да разказват такива приказки. Те се подиграват едни на други и славословят богатите. Най-долнопробните заведения за ядене и пиене, притежание на хора, също бедни, имат често на стените си надпис, който задава следния жесток въпрос: „Ако си толкова умен, защо не си богат?“ Там ще намерите също американско знаме, не по-голямо от детска ръчичка, закрепено на пръчка от захарно петле, да се вее на касата.
Според някои, авторът на монографията, роден в Скънектъди, Ню Йорк, имал най-високият коефициент на интелигентност всред всички военнопрестъпници, които бяха осъдени на смърт чрез обесване.
Така е то.
Американците, като всички живи същества на Земята, вярват в много неща, които са явни лъжи, се казваше по-нататък в монографията. Тяхната най-вредна лъжа е, че за всеки американец е лесно да забогатее. Те не искат да признаят, колко е мъчно да забогатееш, и затова онези, които нямат пари, обвиняват себе си и само себе си. Тяхното вътрешно чувство на вина е богатство за богатите и силните, които правят все по-малко за бедните, лично или обществено, от коя да е друга управляваща класа, да кажем, от Наполеоново време насам.