Намери два малки източника — две бучки на два-три сантиметра една от друга, скрити в подплатата. Едната имаше форма на грахово зърно. Другата имаше форма на малка подкова. Били получи съобщение, донесено от радиацията. Казано му бе да не установява какви са бучките. Бе му съобщено да се задоволи с това, че те могат да вършат чудеса за него, при положение, че няма да настоява да узнае каква е тяхната природа. Били Пилгрим нямаше нищо против. Той бе благодарен. Той бе доволен.
Били задряма и се събуди отново в лагерната болница. Слънцето беше високо. Навън се чуваха голготски звуци на здрави мъже, които копаеха дупки в твърдата земя, за да поставят диреци в тях. Англичаните си строяха нов клозет. Те бяха изоставили стария на американците, а също и театъра — мястото, където се бе състояло угощението.
Шестима англичани минаха през болницата, олюлявайки се под тежестта на билярдна маса, на която имаше натрупани дюшеци. Преместваха ги в бараката до болницата. Подире им вървеше англичанин, който влачеше дюшека си и носеше мишена за играта „мятане със стрели“. Мъжът с мишената беше Синята вълшебна кръстница, която бе наранила малкия Пол Лазаро. Той се спря до леглото на Лазаро и го попита как е.
Лазаро му каза, че след войната ще го убие.
— Така ли?
— Голяма грешка направи — каза Лазаро. — Онзи, който ме пипне, по-добре да ме убие, защото иначе аз ще го убия.
Синята вълшебна кръстница знаеше какво значи да убиваш. Той внимателно се усмихна на Лазаро.
— Още има време да те убия — каза той, — ако наистина ме убедиш, че това е разумно.
— Защо не идеш да си го навреш!
— Не мисли, че не съм се опитвал — отвърна Синята вълшебна кръстница.
Синята вълшебна кръстница си отиде развеселена и наперена. Когато той си отиде, Лазаро увери Били и бедния стар Едгар Дърби, че ще си отмъсти и че отмъщението е сладко нещо.
— То е най-сладкото нещо на света — каза Лазаро. — Хората ми правят мръсни номера, но аз после мамата им разплаквам. И колко ми е смешно! Пет пари не давам дали е мъж или някоя мадама. Дори президентът на Съединените щати ще загази, ако ми направи мръсно. Трябваше да видите какво направих веднъж на едно куче!
— Куче ли? — каза Били.
— Кучият син ме ухапа. И аз купих една пържола, намерих часовникова пружина и я нарязах на малки парченца. Наострих краищата на всяко парченце. Станаха като ножчета за бръснене. Намуших ги в пържолата — дълбоко навътре. И отидох там, където беше вързано кучето. То пак искаше да ме ухапе. Казах му: „Хайде кученце, нека станем приятели. Да не сме повече врагове. Не ти се сърдя.“ То ми повярва.
— Повярва ти?
— Хвърлих му пържолата. То я глътна на една хапка. Почаках около десетина минути. Очите на Лазаро заблестяха. — От устата му потече кръв. То започна да плаче и да се въргаля по земята, сякаш ножовете бяха забодени по него отвън, а не отвътре. После се опита да захапе собствените си вътрешности. Изсмях се и му казах: „Сега знаеш какво е. Разкъсай си червата. Аз съм там вътре с всичките ножове.“
Така е то.
— Ако някой ви попита кое е най-сладкото нещо в живота — каза Лазаро, — кажете му, че това е отмъщението.
Междувпрочем, когато по-късно Дрезден бе унищожен, Лазаро не възтържествува. Той каза, че няма нищо против германците. Каза също, че обичал да се справя с враговете си един по един и, че никога не е причинявал болка на невинни случайни зрители.
— Никой не е пострадал от Лазаро — каза той, — ако не си го е заслужил.
Бедният стар учител Едгар Дърби сега се намеси в разговора. Той попита Лазаро дали има намерение да нахрани Синята вълшебна кръстница с пържола и часовникова пружина.
— Глупости — каза Лазаро.
— Той е доста едър човек — каза Дърби, който самият бе доста едър.
— Размерът няма значение.
— Ще го застреляш ли?
— Някой друг ще направи това вместо мене — каза Лазаро. — Той ще се върне след войната. Ще бъде голям герой. Около него ще се въртят мадами. Ще се установи някъде. Ще минат едва-две години. И тогава някой ден ще се почука на вратата му. Той ще отвори и ще види непознат човек. Непознатият ще го попита дали е еди-кой си. Като отговори, че е същият, непознатият ще му каже: „Изпраща ме Пол Лазаро.“ И ще измъкне пистолет, и ще му надупчи кура. Непознатият ще му даде няколко секунди, за да си спомни кой е Лазаро и да помисли как ще живее без кур. После ще го застреля в корема и ще си отиде.
Така е то.
Лазаро каза, че срещу хиляда долара и пътните разноски всеки на този свят може да бъде убит. Той каза, че в главата си имал цял списък.