Дърби го попита кои фигурират в списъка му и Лазаро каза:
— Я по-добре гледай да не попаднеш в него. Не ме дразни и толкова.
След известно мълчание той добави:
— И не дразни приятелите ми.
— Имаш ли приятели? — искаше да знае Дърби.
— През тази война? — каза Лазаро. — Да, имах един приятел през тази война. Той е мъртъв.
Така е то.
— Много жалко.
Очите на Лазаро отново заблестяха.
— Да. Той бе моят другар във вагона. Казваше се Роланд Уиъри. Умря в ръцете ми.
Сега той посочи Били със здравата си ръка.
— Умря ето заради тоя глупав педераст. И аз обещах, че след войната, тоя глупав педераст ще бъде пречукан.
Лазаро махна с ръка и не позволи на Били Пилгрим да проговори.
— Не мисли за това сега, момче — каза той. — Радвай се на живота, докато можеш. Няма да се случи нищо може би пет, десет, петнайсет, двайсет години. Но искам да ти дам един съвет. Не отваряй лично вратата, когато се звъни.
Сега Били Пилгрим каза, че точно така щял да умре. Като пътник във времето, той много пъти е виждал смъртта си и я е описал на магнетофонна лента. Лентата е заключена заедно със завещанието му и някои скъпоценности в неговата каса в Илиумската търговска банка, казва той.
Аз, Били Пилгрим, започва лентата, ще умра, умрял съм и винаги ще умирам на 13 януари 1976 година.
По време на своята смърт, казва Били, той се намира в Чикаго, за да говори пред голяма публика за летящите чинии и за истинската същност на времето. Той все още живее в Илиум. Трябва да прекоси три граници, за да стигне до Чикаго. Съединените щати на Америка са вече разделени на двайсет малки държави, подобно на Балканските, така че никога вече да не бъдат заплаха за световния мир. Чикаго е разрушен с водородна бомба от гневни китайци.
Така е то.
Сега е съвсем новичък.
Били говори пред огромна публика в игрище за бейзбол, покрито с купол от метал и стъкло. Знамето на страната се вее зад него. На знамето е изобразен херфордския бик върху зелено поле. Били предсказва смъртта си, която ще настъпи след по-малко от час. Той се смее и подканва тълпата да се смее, заедно с него.
— Време е да умра — казва той. — Преди много години, един човек обеща да ме убие. Сега той е старец и живее недалеч оттук. Прочел е всички съобщения за моето появяване във вашия красив град. Той е луд. Довечера ще изпълни обещанието си.
Всред тълпата се чуват протести. Били Пилгрим укорява присъстващите.
— Ако протестирате, ако смятате, че смъртта е нещо ужасно, тогава не сте разбрали нищо от това, което казах.
После той свършва речта си така, както свършва всяка своя реч — със следните думи:
— Сбогом, здравейте, сбогом, здравейте.
Когато напуска сцената, той е обграден от полиция. Пазят го да не го смачка неговата известност. От 1945 година животът му не е бил заплашван. Полицията му предлага да остане с него. Тържествено му изразяват своята готовност да го охраняват цяла нощ с космически пушки в ръце.
— Не, не — казва Били спокойно. — Крайно време е да се приберете у дома при своите съпруги и деца, и крайно време е за мене да бъда за малко мъртъв, а после пак да живея.
В този момент високото чело на Били се намира точно в прицел на мощна лазерна пушка. Тя е насочена към него от тъмната журналистическа ложа. В следния миг Били Пилгрим е мъртъв. Така е то.
И така, за известно време Били Пилгрим изпитва какво е смъртта. Тя е виолетова светлина и жужене. Там няма никой друг. Даже Били Пилгрим не е там.
После той се втурва отново в живота, един час, след като животът му бе заплашен от Лазаро в 1945 година. Бяха му казали да стане от болничното си легло и да се облече, защото е вече добре. Лазаро и бедният стар Едгар Дърби ще се присъединят към другарите си в театъра. Те ще си изберат водач чрез тайно гласуване в свободни избори.
Сега Били, Лазаро и бедният стар Едгар Дърби пресичат двора на лагера в посока на театъра. Били носеше малкото си палто, сякаш бе дамски маншон. То бе увито няколко пъти около ръцете му. Той бе главният клоун в несъзнателната пародия на прочутата картина с маслени бои, наречена „Духът на 1965.“
Едгар Дърби пишеше наум писмо до дома си, като казваше на съпругата си, че е жив и здрав, да не се тревожи; че войната е почти свършила и той скоро ще се прибере у дома.
Лазаро говореше сам на себе си за хората, които щеше да убие след войната, за аферите, които щеше да извърши, и за жените, които щеше да ебе, независимо от това, дали искат или не искат. Ако той беше скитащо куче, някой полицай щеше да го застреля и да изпрати главата му в лабораторията, за да проверят дали не е бясно.
Така е то.
Когато се приближиха до театъра, те се натъкнаха на един англичанин, който дълбаеше бразда в земята с тока на ботуша си. Той прокарваше граница между американската и английската част на двора. Нямаше нужда Били, Лазаро и Дърби да питат какво означава чертата. От детски години още тя бе добре познат символ.