Театърът бе постлан с американски тела, сгушени като лъжици. Повечето от американците бяха унесени или спяха. Червата им пърпореха сухо.
— Защо не затваряш вратата, бе? — каза някой на Били. — Нямате ли врати у вас?
Били затвори вратата, извади ръката от маншона си и докосна печката. Тя бе ледено студена. На сцената все още стояха декорите за „Пепеляшка“. Лазурните завеси висяха от шокиращо розовите арки. Имаше също позлатени тронове и картонен стенен часовник, чиито стрелки показваха полунощ. Пантофките на Пепеляшка, които бяха високи авиаторски обувки, боядисани сребърно, бяха обърнати една до друга под позлатен трон.
Били, бедният стар Едгар Дърби и Лазаро бяха в болницата, когато англичаните раздаваха одеяла и дюшеци, така че за тях нямаше ни одеяла, ни дюшеци. Трябваше да измислят нещо. Имаше свободно място само на сцената, затова се качиха на нея, свалиха лазурните завеси и си направиха гнезда.
Били се сгуши в лазурното си гнездо и установи, че се е втренчил в сребърните обувки на Пепеляшка под трона. После си спомни, че обувките му са скъсани и има нужда от други. Не му се излизаше от гнездото, но той се насили и излезе. Пропълзя до обувките, седна и ги премери.
Обувките му бяха точно по мярка. Били Пилгрим бе Пепеляшка, и Пепеляшка бе Били Пилгрим.
Там някъде главният англичанин изнасяше лекция за личната хигиена, а после се състояха свободни избори. Поне половината американци дремеха през цялото това време. Англичанинът се качи на сцената, чукна по облегалката на трона с офицерския си бастун и извика: „Момчета, момчета, момчета, мога ли да ви помоля за внимание?“ И тъй нататък.
Англичанинът каза следното по въпроса за това, какво трябва да прави човек, за да оцелее: „Ако престанете да се гордеете с външността си, вие много скоро ще умрете.“ Той каза, че е видял някои хора да умират по следния начин: „Те престанаха да стоят изправени, после престанаха да се бръснат и мият, после престанаха да стават от леглото, после престанаха да говорят и след това умряха. Разбира се, такава смърт си има своите предимства — явно е много лека и безболезнена.“
Така е то.
Англичанинът каза, че когато го пленили, дал си следното тържествено обещание, което бил спазвал: да мие зъбите си два пъти на ден, да се бръсне един път на ден, да мие лицето и ръцете си преди всяко ядене и след всяко ходене в клозета, да лъска веднъж на ден обувките си, да прави гимнастика поне половин час всяка сутрин и после да ходи по голяма нужда и често да се поглежда в огледалото, като откровено преценява вида си, особено по отношение на стойката.
Били Пилгрим чу всичко това, лежейки в гнездото си. Той не гледаше англичанина в лицето, а в глезените.
— Аз ви завиждам, момчета — каза англичанинът.
Някой се изсмя. Били не разбра какво смешно има.
— Вие, момчета, днес следобед тръгвате за Дрезден. Казват, че бил красив град. Няма да сте затворени като нас. Ще бъдете навън, там, където е животът, и без съмнение ще имате повече храна от нас. Ако ми разрешите да направя една лична забележка: тук съм от пет години и не съм виждал ни дърво, ни цвете, ни жена, ни дете, ни куче, ни котка, нито място за забавление, нито пък човешко същество, което да върши полезна работа. Между другото, няма какво да се страхувате от бомби. Дрезден е открит град. Не го защищават и в него няма военна индустрия, нито концентрация на войскови части.
Там някъде старият Едгар Дърби бе избран за главен сред американците. Англичанинът призова хората от залата да направят предложения, но такива не последваха. Ето защо той предложи Дърби, като изтъкна неговата зрелост и дълъг опит да борави с хора. Други предложения нямаше, затова разискванията по тази точка бяха прекратени.
— Всички ли сте „за“?
Двама-трима казаха „да“.
Бедният стар Дърби произнесе реч. Той благодари на англичанина за добрите му съвети и каза, че лично той стриктно ще ги спазва. Каза, че е убеден, че и всички други американци ще направят същото. Каза, че неговата главна задача сега е да се постарае всички да се приберат у дома здрави и читави.
— Еби си майката! — промърмори Пол Лазаро от своето лазурно гнездо.
Този ден температурата се покачи изумително. На обяд времето бе меко. Германците донесоха супа и хляб на колички с по две колелета, бутани от руснаци. Англичаните изпратиха истинско кафе, захар, портокалово сладко, цигари и пури. Вратите на театъра бяха оставени отворени, за да влиза топъл въздух.