Американците се почувстваха много по-добре. Те вече можеха да задържат храната. Дойде време да тръгнат за Дрезден. Американците излязоха от английския лагер в доста приличен марш. И този път Били Пилгрим водеше парада. Сега той бе обут в сребърни обувки и носеше маншон и парче лазурна завеса, обвита около него като тога. Били все още имаше брада. Брада имаше и бедният стар Едгар Дърби, който вървеше до него. Дърби си въобразяваше, че пише писмо до дома, и устните му усилено потреперваха.
Скъпа Маргарита, днес тръгваме за Дрезден. Не се тревожи. Никога няма да го бомбардират. Той е открит град. На обяд се състояха избори — можеш ли да се досетиш кого избраха?
И тъй нататък.
Отново се озоваха на лагерната жп станция. Бяха пристигнали само в два вагона. Щяха да отпътуват много по-удобно в четири вагона. Отново видяха мъртвия скитник. Той се бе съвсем вкочанясал в бурените край релсите. Беше свит като в утробата на майка си, сякаш и в смъртта се опитваше да се сгуши до другите като лъжица. Но сега други нямаше. Той се гушеше между въздуха и сгурията. Някой бе взел обувките му. Краката му бяха синкавобели. Някак си изглеждаше редно да е мъртъв.
Така е то.
Пътуването до Дрезден бе приятно. Пътуваха само два часа. Съсухрените малки коремчета бяха пълни. През вентилационните отвори влизаха слънце и мек въздух. Имаха достатъчно тютюн от англичаните.
Американците пристигнаха в Дрезден в пет часа следобед. Вратите на конските вагони се отвориха и в тях като в рамка се показа най-красивият град, който повечето от американците някога бяха виждали. Неговият силует бе начупен, пищен, чаровен и абсурден. На Били Пилгрим той изглеждаше като картината на рая в неделното училище.
Някой зад него в конския вагон ахна. Това бях аз. Единственият друг град, който някога бях виждал, бе Индианополис, щата Индиана.
Всеки друг град в Германия бе бомбардиран и жестоко разрушен. В Дрезден нямаше дори един пукнат прозорец. Сирените виеха като бесни всеки ден, хората слизаха в мазетата и там слушаха радио. Самолетите винаги бяха на път за някое друго място — Лайпциг, Кемниц, Плауен и други такива.
Така е то.
В Дрезден все още весело свиреха парните радиатори. Дрънчаха трамваи. Звъняха телефони и хората говореха по тях. Когато щракваха ключа, електричеството или светваше, или загасваше. Имаше театри и ресторанти. Имаше и зоологическа градина. Главните предприятия в града бяха фармакологични, хранопреработвателни и цигарени.
Сега, в късния следобед, хората се връщаха вкъщи от работа. Те бяха уморени.
Осем дрезденчани прекосиха стоманените спагети на железопътната гара. Те бяха в нови униформи. Бяха дали клетва предишния ден. Бяха момчета, мъже на средна възраст и двама ветерани, разнебитени на руския фронт. Задачата им бе да пазят сто американски военнопленници, които щяха да работят. Във взвода имаше и един дядо със своя внук. Дядото бе архитект.
Осемте немци изглеждаха мрачни, когато се приближиха до конските вагони с поверените им хора. Знаеха колко смешни и глупави изглеждаха самите те. Всъщност един от тях имаше изкуствен крак и вместо заредена пушка, носеше бастун. И все пак те се надяваха, че ще могат да получат послушанието и уважението на високите и наперени кръвожадни американски пехотинци, току-що пристигнали от бойното поле.
Онова, което видяха, бе брадясалият Били Пилгрим със синя тога, сребърни обувки и с ръце в маншон. Той изглеждаше поне шестдесетгодишен. До Били бе малкият Пол Лазаро със счупена ръка. Той съскаше и се пенеше от бяс. До Лазаро бе бедният стар гимназиален учител Едгар Дърби, изпълнен с тъжен патриотизъм и въображаеми мъдрости, натежал от години. И тъй нататък.
Осемте смешни дрезденчани установиха, че стоте смешни същества са наистина американски бойци, току-що пристигнали от фронта. Те се усмихнаха, а после се разсмяха. Ужасът им се изпари. Нямаше от какво да се страхуват. Това бяха осакатени човешки същества, по-смешни дори от самите тях. Това бе оперета.
И така, оперетата мина през портата на гарата и замарширува по улиците на Дрезден. Били Пилгрим бе звездата. Той водеше парада. По тротоарите имаше хиляди хора, които си отиваха вкъщи от работа. Те изглеждаха воднисти и имаха цвят на маджун, защото през последните две години бяха яли само картофи. Времето беше меко и те не очакваха нищо повече. Но изведнъж се бе появило нещо забавно.
Очите на Били не срещнаха много от очите на онези, които го намираха забавен. Той беше очарован от архитектурата на града. Весели херувими плетяха гирлянди над прозорците. Дяволити фавни и голи нимфи поглеждаха към Били от корнизи с плетеници. Каменни маймунки подскачаха сред спирали, мидени черупки и бамбукови пръчки.