Били знаеше от своите спомени за бъдещето, че след около тридесет дни градът ще бъде направен на пух и прах. Той знаеше също, че повечето от хората, които го наблюдаваха, скоро щяха да бъдат мъртви.
Така е то.
Ръцете на Били се движеха в маншона, докато маршируваше. Пръстите му работеха там, в топлата тъмнина на маншона. Те искаха да знаят какви са двете бучки в хастара на палтото на дребния импресарио. Пръстите стигнаха под хастара. Те напипаха бучките, едната с форма на грахово зърно, а другата с форма на подкова. Парадът спря на оживена пресечка. Светофарът бе червен.
Там на ъгъла, в първите редици на пешеходците, имаше един хирург, който бе оперирал цял ден. Той бе цивилен, но позата му бе военна. Беше служил в две световни войни. Видът на Били го възмути, особено когато узна от охраната, че Били е американец. Струваше му се, че той показва отвратителен вкус, защото предполагаше, че Били е направил глупави усилия да се маскира точно по такъв начин.
Хирургът знаеше английски и каза на Били:
— Изглежда, за вас войната е нещо много смешно.
Били го погледна с блуждаещ поглед. За момент бе загубил представа къде се намира и как е стигнал там. Той не предполагаше, че хората смятат, че се прави на палячо. Разбира се, съдбата бе тази, която го бе облякла така — съдбата и слабата му воля да оцелее.
— Какво очаквате от нас, да се смеем ли? — попита хирургът.
Хирургът търсеше някакво удовлетворение. Били бе озадачен. Били искаше да бъде дружелюбен, да помогне, ако може, но възможностите му бяха незначителни. Сега пръстите му държаха предметите от подплатата на палтото. Били реши да ги покаже на хирурга.
— Мислите ли, че ще ни направи удоволствие да ни се подигравате? — каза хирургът. — И сте горд, че представлявате Америка по този начин?
Били извади ръка от маншона и я протегна под носа на хирурга. На дланта му лежаха един диамант от два карата и част от изкуствена челюст. Челюстта беше противно творение — сребристо-перлено и червено. Били се усмихна.
Парадът подскачаше, клатеше се и се олюляваше, докато стигна вратите на дрезденската кланица и после влезе в нея. Кланицата вече нямаше работа. Почти целият рогат добитък в Германия бе заклан, изяден и изкензан от човешки същества, повечето от тях войници.
Така е то.
Американците бяха заведени до петата сграда в двора. Това бе едноетажна правоъгълна сграда, изградена от стоманени блокове, с плъзгащи се врати отпред и отзад. Тя бе направена като подслон за прасета, които предстоеше да бъдат заклани. А сега щеше да служи за дом на сто американски военнопленници, които се намираха далеч от дома си. Вътре имаше нарове, две големи кюмбета и чешма. Зад чешмата имаше клозет, който представляваше ограда от греди, с кофи край нея.
Над вратата на сградата стоеше голяма цифра. Цифрата беше пет. Преди още да влязат, единственият от охраната, който знаеше английски, им каза да запомнят наизуст своя лесен адрес, в случай че се загубят в големия град. Адресът им беше: Schlachthof-fu:nf. Schlachthof означаваше кланица, а fu:nf беше добре познатото пет.
СЕДЕМ
Двадесет и пет години по-късно Били се качи на чартърен самолет в Илиум. Той знаеше, че самолетът ще катастрофира, но не каза нищо, за да не му се смеят. Самолетът щеше да закара Били и двайсет и осем други оптометристи на конгрес в Монреал.
Жена му Валенция стоеше навън, а тъстът му, Лайънел Мърбъл, бе завързан с колан до него.
Лайънел Мърбъл бе машина. Тралфамадорците, разбира се, казват, че всяко животно и растение във Вселената е машина. Те се забавляват от факта, че много земни се обиждат от твърдението, че са машини.
Вън от самолета машината, наречена Валенция Мърбъл Пилгрим, ядеше голям сладолед и махаше с ръка за довиждане.
Самолетът излетя без инцидент. Структурата на момента бе такава. На борда имаше вокален мъжки квартет. Той се състоеше от оптометристи. Наричаха се ЧОК, което бе съкращение за Четириоките копелдаци.
Когато самолетът се издигна, машината, която бе тъст на Били, помоли квартета да изпее любимата му песен. Те знаеха коя песен има предвид и я изпяха. Тя бе следната:
Тъстът на Били се смя до насита и помоли квартета да изпее друга полска песен, която много обичаше. И те изпяха една песен от каменовъглените мини в Пенсилвания, която започваше така: