Като споменаваме поляците, нека да кажем, че Били Пилгрим случайно видя да бесят на публично място един поляк, около три дни след пристигането им в Дрезден. Били отиваше на работа заедно с други пленници, когато се натъкна на бесилка и малка тълпа хора пред един футболен стадион. Полякът бе земеделски работник, когото бесеха за това, че имал полови отношения с германка.
Така е то.
Знаейки, че самолетът скоро ще се разбие, Били затвори очи и се върна във времето на 1944 година. Намери се отново в гората в Люксембург с тримата мускетари. Роланд Уиъри го тръскаше и удряше главата му в едно дърво. „Вървете без мене“ — казваше Били Пилгрим.
Вокалният мъжки квартет на самолета пееше „Чакай да изгрее слънцето, Нели“, когато самолетът се блъсна във върха на планината Шугърбуш във Вермонт. Всички загинаха, освен Били и втория пилот.
Така е то.
Хората, които първи дойдоха на мястото на катастрофата, бяха млади австрийски инструктори по ски от прочутия зимен курорт там долу. Те говореха немски, докато обикаляха труповете. Носеха черни маски против вятър, с по две дупки за очите, и червени качулки. Приличаха на парцалени кукли, на хора, които се правят на негри, за да разсмиват околните.
Черепът на Били бе пукнат, но той бе все още в съзнание. Не знаеше къде са намира. Устните му се движеха и една от парцалените кукли допря ухо до тях, за да чуе какви са предсмъртните му думи.
Били помисли, че парцалената кукла има нещо общо с Втората световна война, и затова прошепна адреса си „Schlachthof fu:nf.“
Смъкнаха Били по склоновете на Щугърбуш на шейна. Парцалените кукли я направлява с въжета и искаха път с мелодични тиролски йодлери. Близо до долния край следата заобикаляше пилоните на един открит лифт. Били гледаше нагоре към младите хора, облечени в ярки еластични дрехи, с огромни обувки и скиорски очила, които се люлееха в небето върху жълти седалки. Той предположи, че те са част от изумителна нова фаза на Втората световна война. За него това нямаше значение. За Били нищо не бе от значение.
Закараха го в малка частна болница. От Бостън пристигна прочут специалист по мозъчна хирургия, който го оперира в продължение на три часа. След това два дни той бе в безсъзнание и в това време сънува милион неща, някои от които бяха действителни. Действителните неща се отнасяха до пътуване във времето.
Едно от действителните неща бе първата му вечер в кланицата. Той и бедният стар Едгар Дърби бутаха каруца с две колела по една кална уличка между празни обори. Отиваха в общата кухня да вземат вечеря за всички. Пазеше ги шестнадесет годишен германец на име Вернер Глук. Осите на колата бяха смазани с мазнина от мъртви животни.
Така е то.
Слънцето току-що бе залязло и неговото сияние бе оттатък града, който приличаше на ниски скали около пасторалната празнота на изоставената кланица. Градът бе затъмнен, тъй като можеха да дойдат бомбардировачи, затова Били не видя Дрезден да направи едно от най-приятните неща, които един град може да направи на залез — а то е, да започне да примигва със светлините си.
През него минаваше широка река, която можеше да отразява тези светлини. И тогава нощните примигвания щяха да бъдат наистина много хубави. Реката бе Елба.
Вернер Глук, младият пазач, бе момче от Дрезден. Той не бе ходил в кланицата никога преди това и не беше сигурен къде е кухнята. Беше висок и слаб като Били и можеше да бъде негов по-малък брат. Всъщност, те бяха далечни братовчеди, което никога не откриха. Глук бе въоръжен с невероятно тежка пушка мускет, музейна рядкост, с осмоъгълна цев и гладък отвор. Той бе сложил щика й. Щикът приличаше на дълга игла за плетене. По него нямаше улеи за кръв.
Глук ги заведе до една сграда, която смяташе, че е кухнята и отвори страничната плъзгаща се врата. Това обаче не бе кухнята. Беше съблекалнята за съседната обща баня. В съблекалнята имаше много пара. Всред парата се виждаха около тридесет голи момичета под двадесет години. Това бяха немски бегълци от Бреслау, който беше ужасно бомбардиран. Те също бяха току-що пристигнали в Дрезден. Дрезден беше претъпкан от бегълци.
Всички интимни части на момичетата се виждаха. А на вратата стояха Глук, Дърби и Пилгрим — детето войник, бедният стар гимназиален учител и клоунът в своята тога и сребърни обувки — и гледаха вторачено. Момичетата се разпищяха. Те се закриваха с ръце, обръщаха се с гръб и тъй нататък, и станаха безкрайно красиви.