Сега Камбъл предлагаше на американците храна, пържоли, месо, картофено пюре, сос, пирожки с месо при условие, че се присъединят към Корпуса на свободните американци.
— Щом руснаците бъдат разгромени — продължаваше той, — ще бъдете репатрирани през Швейцария.
Нямаше ответ.
— Рано или късно, вие ще трябва да се биете с комунистите — каза Камбъл. — Защо да не свършите тази работа сега.
И в края на краищата се оказа, че все пак имаше кой да отговори на Камбъл. Бедният стар Дърби, обреченият гимназиален учител, се надигна, за да извърши това, което бе може би най-красивото дело в живота му. В този разказ няма почти никакви герои, почти никакви драматични колизии, защото повечето хора в него са толкова болни, и защото до голяма степен са безжизнени играчки в ръцете на огромни сили. В края на краищата един от главните резултати на войната е, че човек престава да бъде личност. Но сега старият Дърби показа, че е личност.
Неговата поза бе позата на замаян от удари боксьор. Главата му наведена, юмруците му — вдигнати, сякаш очакваше указания за бойната си стратегия. Дърби вдигна глава и нарече Камбъл змия. После се поправи. Каза, че змията не е виновна, че е змия, а че Камбъл е виновен за това, което е, и че е нещо по-низко от змия или плъх, та дори от напил се с кръв кърлеж.
Камбъл се усмихна.
Дърби говори прочувствено за американската форма на управление с нейната свобода, справедливост и равни възможности за всички. Той каза, че няма човек, който не би умрял с готовност за тези идеали.
Той говори за братството между американския и руския народ, и как тези две нации ще смажат нацистката болест, която иска да зарази целия свят.
Сирените на Дрезден завиха тревожно.
Американците, охраната им и Камбъл се скриха в ехтящото месохранилище, което бе издълбано в истинска скала под кланицата. Имаше желязна стълба с железни врати горе и долу.
Долу, в хранилището, висяха на куки няколко говеда, овце, прасета и коне.
Така е то.
В хранилището имаше празни куки за още хиляди животни. То бе естествено студено. Нямаше охладителна система. Светеха свещи. Хранилището бе варосано и миришеше на карбол. Край стените имаше пейки. Американците се отправиха към тях, като чистеха отронената по пейките вар, преди да седнат.
Хауард У. Камбъл, младши остана прав, както охраната. Той говореше с охраната на отличен немски. В разцвета на силите си, той беше написал няколко популярни немски пиеси и стихотворения, и се бе оженил за прочутата немска актриса Рези Норт. Сега тя беше мъртва, бе загинала, докато забавляваше войници в Крим.
Така е то.
Тази нощ не се случи нищо. Следващата нощ бе нощта, през която щяха да загинат около сто и тридесет хиляди жители на Дрезден.
Така е то.
Били задряма в хранилището. Той отново се намери, дума по дума и жест по жест, посред спора с дъщеря си, с който започна този разказ.
— Татко — каза тя, — какво ще правим с тебе?
И тъй нататък.
— Знаеш ли кого бих убила? — каза тя.
— Кого би убила? — попита Били.
— Този Килгорд Траут.
Килгорд Траут бе — и, разбира се, е — автор на научна фантастика. Били не само бе прочел десетки книги от него, но бе станал и приятел на Траут, който бе един огорчен човек.
Траут живее под наем в един сутерен в Илиум, на около две мили от хубавия дом на Били. Той сам не знае колко романа е написал — може би седемдесет и пет. Нито един от тях не му е донесъл пари. Затова Траут преживява като разпространител на Илиум Газет. Той отговаря за вестникарчетата, ругае, ласкае и мами малки деца.
Били го срещна за пръв път през 1964 година. Били караше кадилака си по една затънтена уличка в Илиум, когато пътят му бе препречен от десетки момчета и от техните велосипеди. Имаше митинг. Някакъв човек с голяма брада държеше реч на момчетата. Той бе малодушен и опасен и явно добре вършеше работата си. По това време Траут бе шестдесет и две годишен. Той казваше на момчетата да се размърдат и да накарат абонатите да се запишат и за проклетото неделно издание. Каза, че момчето, което запише най-много абонати за неделното издание, през следващите два месеца ще спечели едноседмично безплатно пътуване за себе си и за родителите си до проклетото Мартас Винярд.
И тъй нататък.
Едно от вестникарчетата бе всъщност момиче. Цялото бе наелектризирано.