Маниакалното лице на Траут се стори на Били много познато. Беше го виждал по кориците на толкова книги. Но виждайки това лице внезапно на една от уличките на родния си град, той не можа да се сети откъде му е толкова познато. Били помисли, че сигурно е срещал този налудничав месия някъде в Дрезден. Траут наистина приличаше на военнопленник.
И тогава момичето вдигна ръка.
— Господин Траут — каза то, — ако спечеля, мога ли да взема и сестричето си?
— По дяволите, не! — каза Килгорд Траут. — Да не мислиш, че парите растат по дърветата.
Между другото, Траут бе написал роман за едно дърво, което ражда пари. Вместо листа, по него растели двадесетдоларови банкноти. Цветовете му били правителствени бонове. А плодовете му — диаманти. То привличало човешките същества, които се избивали едно друго около корените му и ставали добър тор.
Така е то.
Били Пилгрим паркира кадилака си в уличката и зачака. Когато митингът свърши, остана едно момче да се разправя с Траут. Момчето искаше да напусне, защото работата била толкова тежка, работното време толкова дълго и заплатата толкова малка. Траут беше разтревожен, защото ако момчето напуснеше, Траут трябваше сам да раздава вестниците в неговия район, докато намери друга жертва.
— Какъв си ти, бе? — попита Траут момчето с укор. — Някакво страхливо чудо?
Това бе също заглавие на книга от Траут — Страхливото чудо. Книгата разказваше за един робот с лош дъх в устата, който станал популярен, след като го излекували от лошия му дъх. Но онова, което правеше романа забележителен — той бе написан още през 1932 година — бе, че предсказваше широката употреба на горящ желиран петрол върху човешките същества.
Пускали го върху тях от самолети. Роботите го пускали. Те нямали съвест, нито системи, които да им дават възможност да си представят какво става с хората на земята.
Главният робот на Траут изглеждал като човешко същество, можел да говори, да танцува и тъй нататък и да излиза с момичета. Никой нямал нищо против това, че той пуска желиран петрол върху хората. Но не можели да му простят, че има лош дъх. А когато се отървал от него, бил добре дошъл за човешката раса.
Траут изгуби спора с момчето, което искаше да напусне. Той каза на момчето, че много милионери са разнасяли вестници, когато са били момчета, а момчето му отговори:
— Да, ама сигурно са напуснали работа след една седмица. Ега ти работата!
Момчето остави пълната с вестници чанта в краката на Траут и списъка на абонатите върху него. Сега Траут трябваше да разнесе вестниците. Той нямаше кола. Нямаше дори и велосипед и ужасно го беше страх от кучета.
Някъде излая голямо куче.
Когато Траут с мрачна физиономия нарами чантата, Били се приближи до него.
— Господин Траут?
— Да?
— Вие… Вие ли сте Килгорд Траут?
— Да.
Траут предположи, че Били иска да се оплаче от начина, по който му носеха вестниците. Той не се смяташе писател, поради простата причина, че светът никога не му бе позволил да се смята такъв.
— Писателят? — каза Били.
— Какво?
Били беше сигурен, че е направил грешка.
— Има един писател на име Килгорд Траут.
— Така ли? — Траут изглеждаше глупав и зашеметен.
— Никога ли не сте чували за него?
Траут поклати глава.
— Никой никога не е чувал за него.
Били помогна на Траут да раздаде вестниците, като го разкара с колата от една къща до друга. Били вършеше работата, като номерираше къщите и ги отмяташе на списъка. Траут бе загубил ума си. Никога по-рано той не бе срещал поклонник. А Били бе толкова ревностен поклонник.
Траут му каза, че никога не е виждал реклама или рецензия за своя книга, нито пък негова книга да се продава.
— Всички тези години — каза той — аз с любов държа прозореца си отворен към света.
— Сигурно сте получавал писма — каза Били. — На мене много пъти ми се е искало да ви пиша писмо.
Траут вдигна един-единствен пръст.
— Едно.
— Беше ли възторжено?
— Беше налудничаво. Изпращачът му казваше, че би трябвало да ме направят президент на света.
Оказа се, че човекът, който бе писал писмото, бе Елиът Роузуотър, приятелят на Били от болницата за ветерани при езерото Пласид. Били разказа на Траут за Роузуотър.
— Божичко! А аз мислех, че той е най-много четиринадесетгодишен — каза Траут.
— Възрастен човек е… капитан от войната.
— Пише като четиринадесетгодишен — каза Килгорд Траут.
Били покани Траут на осемнадесетата годишнина от сватбата си, която бе само след два дни. Сега празненството бе в разгара си.