Траут нагъваше сандвичи в столовата на Били. Той говореше със съпругата на един оптометрист с уста, пълна с филаделфийско сирене и сьомга хайвер. Всички гости бяха свързани по някакъв начин с оптометрията, с изключение на Траут. Той също единствен не носеше очила. Правеше голямо впечатление. Всички бяха възбудени от факта, че между тях се намира истински писател, макар че никой не бе чел книгите му.
Траут говореше с една дама на име Маги Уайт, която се бе отказала от положението си на помощник-зъболекар и бе станала завеждащ домакинството на един оптометрист. Беше много хубавичка. Последната книга, която бе чела, бе „Айвенхо“.
Били Пилгрим стоеше наблизо и слушаше. Той опипваше нещо в джоба си. Това бе подаръкът, който щеше да даде на жена си — бяла сатенена кутия с пръстен с голям сапфир. Пръстенът струваше осемстотин долара.
Хвалебствията, които Траут получаваше, макар и глупави и неграмотни, го упояваха като марихуана. Той бе щастлив, шумен и дързък.
— Страхувам се, че не чета колкото трябва — каза Маги.
— Всички се страхуват от нещо — отвърна Траут. — Аз се страхувам от рака, от плъхове и от кучета териери.
— Би трябвало да знам, но тъй като не знам, ще ви попитам — каза Маги, — за какво се разказва в най-известната ви книга?
— За погребението на един велик френски главен готвач.
— Изглежда интересно.
— Всички главни готвачи в света присъстват. Церемонията е красива. — Докато говореше, Траут си измисляше. — Точно преди да покрият ковчега, присъстващите обсипват мъртвеца с магданоз и рязани чушки.
Така е то.
— Това наистина ли се е случило? — каза Маги Уайт.
Тя беше глупава, но разкошна покана за правене на бебета. Щом мъжете я поглеждаха, веднага изпитваха желание да я напълнят с бебета. Но тя още не бе родила нито едно бебе. Използваше противозачатъчни средства.
— Разбира се, че се е случило — каза й Траут. — Ако напиша нещо, което наистина не се е случило, и се опитам да го продам, може да отида в затвора. Това е измама.
Маги му повярва.
— Никога не съм се замисляла за това.
— Сега се замислете.
— Прилича на рекламата. Човек трябва да казва истината в рекламата, иначе може да загази.
— Правилно. Същите закони важат и за двете.
— Смятате ли, че някой ден можете да ни опишете в някоя книга?
— Описвам в книгите си всичко, което ми се случва.
— Тогава по-добре да внимавам какво говоря.
— Правилно. А и аз не съм единственият, който слуша. Господ също слуша и в деня на Страшния съд той ще ви разкаже за всичко, което сте казала и направила. Ако се окаже, че това са лоши, вместо добри неща, тогава лошо ви се пише, защото ще горите във вечния огън. А от огъня винаги боли.
Бедната Маги побледня. Тя и на това повярва и се вцепени.
Килгорд Траут се изсмя шумно. Зрънце сьомга хайвер излетя от устата му и падна в деколтето на Маги между гърдите й.
Сега един оптометрист помоли за внимание. Той вдигна тост за Били и Валенция, чиято годишнина празнуваха. Според плана, мъжкият вокален квартет на оптометристите ЧОК пееше, докато хората пиеха, а Били и Валенция се прегърнаха сияещи. Очите на всички блестяха. Песента беше „Моята стара банда“.
Света бих дал, се казваше в песента, да видя мойта стара банда. И тъй нататък. А малко по-късно се казваше: Сбогом завинаги, стари приятели и приятелки. Сбогом завинаги. Бог да ви благослови. И тъй нататък.
Неочаквано Били установи, че песента и случаят го разстройват. Той никога не беше имал своя стара банда, свои стари приятели и приятелки и въпреки това му стана тъжно сега, когато квартетът бавно и агонизиращо експериментираше с акордите — акорди, които умишлено ставаха все по-дисхармонични, непоносимо дисхармонични, а после задушаващо сладки и отново дисхрамонични. Били отреагираше по силно психо-соматичен начин на променящите се акорди. Устата му се изпълни с вкуса на лимон и лицето му се изкриви, сякаш наистина го бяха разпънали върху уред за измъчване.
Той имаше толкова особен вид, че неколцина загрижено отбелязаха това, когато песента свърши. Помислиха, че има сърдечна криза, и Били сякаш потвърди съмненията им, като отиде до един стол и уморено се отпусна на него.
Настъпи тишина.
— Божичко — извика Валенция и се надвеси над него. — Били, добре ли си?
— Да.
— Изглеждаш толкова ужасно.
— Така ли? Нищо ми няма.
Наистина му нямаше нищо, освен че не можеше да обясни защо песента му подейства така гротескно. От години той смяташе, че няма тайни от себе си. Това сега бе доказателство, че вътре в него се криеше голяма тайна и той не може да си представи каква е тя.