— Какво? — попитах аз.
— Били сте още деца през войната, като децата на горния етаж.
Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина бяхме глупави девственици през войната, току-що излезли от детската си възраст.
— Но няма да го напишете по такъв начин, нали? — това не бе въпрос, а обвинение.
— Не знам — казах аз.
— А аз знам — каза тя. — Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.
Тогава разбрах. Войната бе причината за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.
Аз вдигнах десницата си и й обещах:
— Мери — казах, — не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честна дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн. И знаеш ли какво — добавих, — ще нарека книгата „Кръстоносният поход на децата“.
От този момент с нея станахме приятели.
О’Хеър и аз се отказахме да си припомняме повече и отидохме в дневната да разговаряме за други неща. Заинтригува ни въпросът за истинския кръстоносен поход на децата, затова О’Хеър потърси какво пише за него в една книга — „Необикновени популярни заблуди и лудостта на тълпите“ от Чарлз Макей, — публикувана за пръв път в Лондон през 1841 г.Макей имаше лошо мнение за всички кръстоносни походи. Детският поход той считаше за малко по-срамен от десетте кръстоносни похода за възрастни. О’Хеър прочете следния прекрасен откъс на глас:
На своите тържествени страници историята ни съобщава, че кръстоносците са били невежи и свирепи люде, че тяхната подбуда е бил слепият фанатизъм и че техният път е бил път на кърви и сълзи. Романтичните разкази, от друга страна, подробно разправят за тяхната набожност и за техния героизъм. В най-ярки и пламенни краски те обрисуват техните добродетели и великодушие, безсмъртната слава, с която са се покрили, и великата им заслуга към християнството.
А после О’Хеър прочете следното:
Какъв бе общият резултат от тези борби? Европа похаби милиони от своите съкровища и кръвта на два милиона от своите хора; а шепа свадливи рицари задържаха Палестина в свое владение в продължение на около сто години.
Според Макей, кръстоносният поход на децата започнал през 1213 година, когато на двама монаси им хрумнало да съберат армии от деца в Германия и Франция и да ги продадат в Северна Африка като роби. Тридесет хиляди деца станали доброволци, смятайки, че отиват в Палестина. Без съмнение — пише Макей — това са били изоставени и бездомни деца, които се трупали по улиците на големите градове, и които живеели в грях и авантюризъм и били готови на всичко.
Папа Инокентий III също смятал, че те отиват в Палестина, и бил изпълнен с трепет. Тези деца са будни, докато ние спим! — казал той.
Повечето от децата били качени на кораби в Марсилия. Около половината от тях се удавили при корабокрушения. Други стигнали до Северна Африка, където били продадени.
По погрешка някои от децата се явили в Генуа, където нямало кораби за роби. Добри хора от града ги нахранили, дали им подслон и добронамерено ги разпитали. После им дали малко пари и много съвети и ги изпратили обратно по домовете им.
— Урааа за добрите хора от Генуа — каза Мери.
Сложиха ме да спя в една от детските спални. О’Хеър бе поставил на нощното шкафче книга. Това бе „Дрезден — история, театър и галерии“ от Мери Ендел. Книгата бе издадена през 1908 година и уводът започва така:
Надявам се, че тази малка книга ще бъде полезна. В нея правим опит да дадем на английски говорещите читатели обща представа за това, как Дрезден е добил сегашния си архитектурен вид; как благодарение на гениалността на неколцина се е развил музикално, за да достигне сегашния си разцвет; тя обръща внимание също на някои от неговите художествени забележителности, които правят галерията му привлекателно място за онези, които търсят трайни впечатления.
По-нататък намерих някои исторически данни:
През 1760 година Дрезден бил обсаден от прусаците. Канонадата започнала на 15 юли. Картинната галерия се запалила. Много от картините били пренесени в Кьонигщайн, но някои от тях били сериозно повредени от шрапнели, особено „Кръщението на Христа“ на художник от Франция. Освен това избухнала в пламъци величествената кула на Кройцкирхе, откъдето ден и нощ наблюдавали движението на врага. По-късно тя се срутила. В контраст с жалката съдба на Кройцкирхе стояла Фрауенкирхе, от чийто каменен купол шрапнелите на прусаците отскачали като дъждовни капки. Най-накрая Фридрих се видял принуден да се откаже от обсадата, защото научил за падането на Глатц — което било критичният момент в неговите нови завоевания. „Трябва да заминем за Силезия, за да не загубим всичко.“