Били правеше усилия да проумее ефекта на квартета върху него и намери връзка с едно отдавнашно преживяване. Той не пропътува във времето, за да стигне това преживяване. Спомни си го смътно по следния начин.
Намираше се в месохранилището през нощта, когато Дрезден бе унищожен. Отгоре се чуваше шум като от великански стъпки. Това бяха експлозивни бомби. Великаните не преставаха да крачат. Месохранилището беше много сигурно скривалище. Единственото, което ставаше там долу бе да завали от време на време дъжд от варови прашинки. Там долу бяха американците, четирима от охраната им и одраните трупове на няколко животни. Останалите от охраната, за успокоение на своите близки си бяха отишли по домовете в Дрезден преди нападението. Сега те загиваха заедно със своите семейства.
Така е то.
Момичетата, които Били бе видял тогава, също бяха убити в едно много по-плитко скривалище в друга част на кланицата.
Така е то.
От време на време един от охраната се качваше до горния край на стълбите, за да види какво става навън, после се връщаше и шепнеше на другите от охраната. Навън бушуваше огнена буря. Дрезден бе един голям пламък. Пламъкът поглъщаше всичко органично, всичко, което може да гори.
Беше опасно да се излиза от скривалището чак до обяд на следващия ден. Когато американците и тяхната охрана излязоха, небето бе почерняло от пушек. Слънцето изглеждаше като разгневена главичка на карфица. Дрезден сега приличаше на Луната — нищо, освен минерали. Камъните бяха нажежени. Всички наоколо бяха мъртви.
Така е то.
Четиримата от охраната инстинктивно се събраха накуп. Пулеха очи. Изразът на лицата им се менеше и те нищо не казваха, макар че често отваряха уста. Приличаха на вокален мъжки квартет от ням филм. Думите, които произнасяха, може би бяха „Сбогом завинаги, стари приятели и приятелки, сбогом завинаги. Бог да ви благослови…“
Веднъж Монтана Уайлдхек каза на Били Пилгрим в зоологическата градина на Тралфамадор: „Разкажи ми нещо.“ Те лежаха един до друг в леглото. Бяха уединени. Куполът бе покрит. Монтана сега беше бременна в шестия месец. Едра и розова, тя от време на време мързеливо искаше Били да й направи някаква малка услуга. Не можеше да изпрати Били за сладолед или за ягоди, защото в атмосферата извън купола имаше цианид и най-близките ягоди и сладолед бяха на милиони светлинни години разстояние.
Тя можеше само да го изпрати до хладилника, който бе украсен с двойката върху велосипеда за двама, или, както в случая, да му се примоли: „Разкажи ми нещо, Били, моето момче.“
„Дрезден бе унищожен през нощта на 13 февруари 1945 година — започна Били Пилгрим. — Ние излязохме от скривалището на следващия ден.“ Той разказа на Монтана за четиримата от охраната, които в своето изумление и мъка, приличаха на вокален мъжки квартет. Разказа й за кланицата, чиято дървена ограда, прозорци и покриви бяха изчезнали. Той й каза, че видял малки цепеници да лежат разпръснати наоколо. Това били хора, попаднали в огнената буря.
Така е то.
Били й разказа какво бе станало със сградите, които по-рано стояха като скали около двора на кланицата. Бяха се сринали. Дървените им части бяха изгорели, а камъните им се бяха срутили, бяха се претърколили един към друг и вкопчени един в друг, образуваха ниски изящни криви.
„Приличаше на луната“ — каза Били Пилгрим.
Хората от охраната казаха на американците да се строят по четирима, което те направиха. След това под строй ги върнаха в свинарника, който бе техният дом. Само стените бяха останали. Прозорците и покривът ги нямаше. И вътре нямаше нищо, освен пепел и буци стопено стъкло. Нямаше нито храна, нито вода и оживелите разбраха, че ако искат да продължават да живеят, трябва да изкачат една подир друга кривите по лицето на луната.
Така и направиха.
Кривите изглеждаха гладки само от разстояние. Хората, които се катереха по тях, установиха, че те са коварни и ръбести, горещи на пипане, често нестабилни, готови — ако някои важни скали се разбутат — да се сринат още повече, за да образуват по-ниски и по-солидни криви.
Хората почти не говореха, докато пресичаха луната. Нямаше какво да се каже. Едно беше ясно: смяташе се, че абсолютно всички в града са мъртви, независимо от това, какви са и всеки, който се движеше из него, противоречеше на обстановката. На луната се предполагаше да няма хора.
Американски изтребители се спуснаха под пушека, за да видят дали нещо се движи. Там долу те видяха Били и останалите. Самолетите ги обсипаха с картечни куршуми, но куршумите не ги улучиха. После видяха други хора да се движат долу край реката. Стреляха и по тях. И улучиха някои от тях.