Предговорът на Ийкър завършваше по следния начин:
Дълбоко съжалявам, че английските и американските бомбардировачи убиха 135 000 души в нападението си над Дрезден, но аз си спомням кой започна последната война и съжалявам повече за загубата на над 5 000 000 съюзнически войници в необходимото усилие да бъде напълно сразен и докрай унищожен нацизмът.
Така е то.
А маршалът от военновъздушните сили Сондби казваше между другото:
Никой не може да отрече, че бомбардировката над Дрезден бе голяма трагедия. След като прочетат тази книга, малцина ще повярват, че тя е била необходима от военна гледна точка. Това бе едно от онези ужасни неща, които понякога се случват по време на война, и които са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Онези, които дадоха съгласието си за бомбардировката, не бяха нито зли, нито жестоки, макар че те може би бяха твърде далеч от суровата действителност на войната, за да разберат напълно ужасната разрушителна сила на една бомбардировка през пролетта на 1945 година.
Сторонниците на забраната на атомните оръжия, изглежда смятат, че ако успеят да постигнат своята цел, войната ще стане по-поносима и по-прилична. Добре би било те да прочетат тази книга и да се замислят за съдбата на Дрезден, където 135 000 души умряха в резултат на нападение с конвенционални оръжия. През нощта на 9 март 1945 година въздушно нападение над Токио от американски тежки бомбардировачи, които използваха високоексплозивни бомби, причини смъртта на 83 793 души. А атомната бомба, пусната над Хирошима, уби 71 379 души.
Така е то.
— Ако някога дойдете в Коуди, щата Уайоминг — каза Били Пилгрим иззад белия платнен параван, — просто попитайте за Дивия Боб.
Лили Ръмфурд потрепера и продължи да се преструва, че чете писанието на Хари Труман.
Късно същия ден пристигна дъщерята на Били — Барбара. Тя беше упоена и имаше същия изцъклен поглед като бедния стар Едгар Дърби точно преди да го разстрелят в Дрезден. Лекарите й бяха дали хапчета, така че тя да продължи да функционира, въпреки че баща й бе натрошен, а майка й мъртва.
Така е то.
Придружаваха я лекар и сестра. Брат й Робърт летеше към дома от едно бойно поле във Виетнам.
— Татко — каза Барбара нерешително. — Татко?
Но Били беше на десет години далеч, обратно в 1958 година. Той преглеждаше очите на млад монголски идиот, за да му предпише очила. Майката на идиота присъстваше и превеждаше.
— Колко точки виждате? — попита го Били Пилгрим.
А после Били пропътува и стигна до времето, когато бе на шестнадесет години и чакаше в чакалнята на един лекар. Палецът му беше възпален. Имаше още само един пациент, някакъв много, много стар човек. Старият човек се измъчваше от газове. Той пръдна шумно, а после се уригна.
— Извинете ме — каза той на Били. А после повтори същите неща отново. — О, господи — каза той, — знаех си, че е тежко да остарееш. — Той поклати глава. — Но не знаех, че било толкова тежко.
Били Пилгрим отвори очи в болницата във Вермонт. Не знаеше къде е. Синът му Робърт седеше до него. Робърт беше в униформата на прочутите Зелени барети. Косата на Робърт бе късо подстригана — четина с цвета на жито. Робърт бе чист и спретнат. Носеше медалите „Пурпурно слънце“, „Сребърна звезда“ и „Бронзова звезда“.
И това момче не успя да завърши гимназия, бе се пропило на шестнадесетгодишна възраст, ходеше с компанията на лоши момчета, веднъж бе арестуван, защото беше съборил стотици надгробни паметници в едно католическо гробище. А сега го бяха вкарали в правия път. Стойката му беше чудесна, обувките му лъснати, панталоните му бяха изгладени и той ръководеше хора.
— Татко?
Били Пилгрим отново затвори очи.
Били не можа да присъства на погребението на жена си, защото беше още тежко болен. И все пак той беше в съзнание, когато пуснаха Валенция в земята в Илиум. Били почти нищо не говореше, след като дойде в съзнание. Той не бе реагирал много ясно на новината за смъртта на Валенция, на връщането на Робърт от войната и така нататък. Ето защо общото мнение беше, че се е превърнал в жив труп. Говореше се, че ще му направят операция по-късно, за да подобрят циркулацията на кръвта в мозъка му.
Всъщност, външното безразличие на Били бе само прикритие. Неговото безразличие прикриваше едно съзнание, което възбудено щракаше и действаше. То подготвяше писма и лекции за летящите чинии, за незначителността на смъртта и за истинската същност на времето.
Професор Ръмфурд каза ужасни неща за Били, в присъствието на Били, смятайки че Били вече съвсем няма акъл.
— Защо не го оставят да умре? — попита той Лили.