Разрушенията в Дрезден били безкрайни. Когато като млад студент Гьоте посетил града, той все още намерил тъжни руини: „Von der Kuppel der Frauenkirche sah ich diese leidigen Tru:mmer zwischen die sho:ne sta:dtische Ordnung hineingesa:t; da ru:hmte mir der Ku:ster die Kunst des Baumeisters, welcher Kirche und Kuppel auf einen so unerwu:nschten Fall schon eingerichtet und bombenfest erbaut hatte. Der gute Sakristan deutete mir alsdann auf Ruinen nach allen Seiten und sagte bedenklich lakonich: Das hat der Feind getan!“
На следващата сутрин прекосихме с момичетата реката Делауер на мястото, където Георг Вашингтон я е прекосил. Отидохме до Нюйоркското световно изложение и видяхме какво е било миналото, според автомобилната компания на Форд и според Уолд Дисни, и видяхме какво ще бъде бъдещето според Дженеръл Мотърз.
И аз се запитах за настоящето: колко е широко, колко е дълбоко, колко от него мога да задържа за себе си.
След това няколко години преподавах писателско изкуство в Школата за писатели в университета на Айова. Забърках се в почти разкошни неприятности, но се оправих. Преподавах следобед. Сутрин пишех. Никой не трябваше да ме безпокои. Работех върху прочутата си книга за Дрезден.
И някъде си там един чудесен човек на име Сеймур Лорънс сключи с мене договор за три книги и аз казах: „Дадено, първата от трите ще бъде моята прочута книга за Дрезден.“
Приятелите на Сеймур Лорънс му викат: „Сам“. И сега аз казвам на Сам: „Сам, ето книгата.“
Тя е кратка, разбъркана и объркана, Сам, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане. Смята се, че всички са мъртви, че те никога не ще кажат нещо, нито ще могат отново да поискат нещо. Смята се, че след едно клане всичко е много тихо, и наистина винаги е тихо, като изключим птичките.
А какво казват птичките? Единственото нещо, което може да се каже за едно клане: „Пиюк-пиюк-пиюк?“
Казал съм на синовете си, че в никакъв случай не трябва да участват в кланета и че новини за кланета на врагове не трябва да ги изпълват със задоволство или радост.
Казал съм им също да не работят за компании, които произвеждат машини за клане, и да показват презрение към хора, които смятат, че ние имаме нужда от такива машини.
Както вече казах, неотдавна се върнах от Дрезден с моя приятел О’Хеър. Много весело беше в Хамбург, в Западен Берлин, в Ленинград също. Пътуването ми беше полезно, защото видях много истински неща. Те ще послужат за фон на измислените истории, които ще напиша по-късно. Една от книгите ще се нарича „Руски барок“, другата „Целуването е забранено“, третата „Доларов бар“, четвъртата „Ако случайността се случи“ и тъй нататък.
И тъй нататък.
Самолетът на Луфтханза трябваше да лети от Филаделфия през Бостън до Франкфурт. О’Хеър щеше да се качи във Филаделфия, аз щях да се кача в Бостън. Но Бостън беше захлупен от мъгла, та самолетът отлетя направо за Франкфурт. И аз станах антилице в бостънската мъгла и Луфтханза ме качи на миниавтобус с неколцина други антилица и ни изпрати в един мотел да прекараме там една антинощ.
Времето не искаше да минава. Някой си играеше с часовниците — не само с електрическите, но и с тези, които се навиват. Секундарникът на моя часовник трепваше, изминаваше цяла година и после пак трепваше.
Нищо не можех да направя. Като земен трябваше да вярвам на онова, което казват часовниците и календарите.
Носех със себе си две книги, които исках да чета в самолета. Едната от тях бе „Думи за вятъра“ от Теодор Рьотке и ето какво намерих в нея:
„Събуждам се, за да заспя, и поемам бавно аз събуждането си,
съдбата си откривам във нещата, от които нямам страх,
като вървя, научавам се накъде ще трябва да вървя.“
Другата книга бе „Селин и неговите видения“ от Ерика Островска. Селин бил храбър френски войник през Първата световна война — докато му пукнали черепа. След това не можел да спи и чувал в главата си шумове. Той станал лекар, лекувал бедните хора през деня и пишел гротескни романи през нощта. Никакво изкуство не е възможно без танц със смъртта, пише той.
Истината е смъртта, пише той. Здравата се борих против нея, докато можех… танцувах с нея, окичвах я с гирлянди, водех я във валсова стъпка… украсявах я с бални серпентини, разсмивах я…