Брун ги отведе далеч от дирите на пещерните лъвове преди да спре и да огледа околността. Отвъд реката, докъдето му стигаше взорът, се бе ширнала прерията с ниските си, заоблени хълмчета, които в далечината преминаваха в равнинна, зелена шир. Погледът му не срещаше препятствие. Няколкото недорасли дръвчета, деформирани от неспирния вятър и превърнати в карикатури на уловеното движение, просто придаваха на необятния простор перспектива и подчертаваха пустотата му.
Близо до хоризонта облак прах издаваше присъствието на голямо стадо еднокопитни и на Брун много му се искаше да даде знак на ловците си и да се впуснат в преследване. Зад него можеха да се видят само върховете на високите борове отвъд по-ниските широколистни дръвчета на гората и без това смалявани от необятната степ.
Прерията свършваше ненадейно от неговата страна на реката, отсечена от каменистата урва недалеч оттук и по-нататък се отдалечаваше още повече от течението. Каменното лице на стръмната урва се сливаше с предпланините на величествената, покрита с глетчер алпийска верига, която се извисяваше недалеч. Заскрежените и върхове трептяха с ослепителни розови, пурпурни, виолетови и кървавочервени отблясъци, огрени от залязващото слънце — гигантски, искрящи скъпоценни камъни в короната на пълновластните върхове. Дори деловият водач се трогна от величествената гледка.
Обърна гръб на реката и поведе хората си към скалистата урва, която криеше възможност да намерят пещера. Нуждаеха се от подслон, но едва ли не по-важно бе да намерят дом за покровителстващите ги духове на тотема им, ако вече не бяха напуснали Клана. Те се гневяха, земетресението го доказваше, толкова ядосани бяха, че причиниха смъртта на шестима от Клана и разрушиха дома им. Ако не намереха постоянно убежище за духовете на тотема си, те сигурно щяха да ги оставят на произвола на злите духове, които причиняваха болести и прогонваха дивеча. Никой не знаеше защо се гневят духовете, за да укроти гнева им и да облекчи страховете на Клана. Всички се тревожеха, но Брун най-много.
Той отговаряше за съдбата на Клана и вече чувстваше преумора. Духовете, тези невидими сили с неразгадаеми искания, го озадачаваха. По-свободно се чувстваше в материалния свят на ловуване и ръководене на Клана. Нито една от пещерите, които огледа до момента, не бе подходяща — не отговаряха на някое съществено изискване — и вече губеше надежда. Щяха да изгубят скъпоценни, топли дни в търсене на нов дом вместо да трупат храни за идващата зима. Вероятно скоро щеше да се наложи да подслони Клана в не-толкова подходяща пещера, а търсенето щеше да продължи идната година. Щяха да бъдат притеснени, както телом, така и духом и Брун страстно се надяваше, че няма да се стигне дотам.
Крачеха покрай основата на скалистата урва, докато сенките се сгъстяваха. Когато достигнаха един тесен водопад, плющящ по каменната стена — бликащата му струя бе трептяща небесна дъга на полегатите слънчеви лъчи — Брун нареди да спрат. Жените уморено свалиха товара си и се пръснаха във ветрило в дъното покрай вира и тясното му отвърстие, да съберат дърва.
Иза простря рунтавата си кожена наметка и положи детето върху и, после побърза да помогне на останалите жени. Кахъреше се за него. Дишането му бе едва доловимо и продължаваше да спи непробудно, дори стоновете му долитаха все по-рядко. Нито за миг Иза не бе спирала да мисли как да помогне на детето, имайки предвид сушените билки, които носеше в торбичката си от видрова кожа и докато събираше дърва, оглеждаше какви растения имаше в околността. За нея, независимо дали познаваше растението или не, всички имаха някаква стойност, или целебна, или хранителна, но малко бяха растенията, които не познаваше.
Когато видя дългите стебла на ириса, готови да разцъфнат на морестия бряг на поточето, съзря решението на една от задачите и изкопа корените му. Триъгълните листа на хмела, пълзящи по едно от дърветата я подсетиха за нещо друго, но реши да си послужи със стрития на прах изсушен хмел, който носеше у себе си, след като шишарковидните плодове щяха да узреят чак по-късно. Обели гладка, сивкава кора от един елхов храст недалеч от вира и я помириса. Беше силно миризлива и тя кимна сама на себе си, докато я мушваше в гънката на дрехата си. Преди да забърза обратно набра и няколко шепи млади листенца от детелина.
Когато насъбраха дърва и подредиха огнището, Грод, мъжът, който вървеше пред Брун, извади жив въглен увит в мъх и натикан в кухия край на рог от зубър. Те можеха да палят огън, но когато пътят им прекосяваше непозната местност бе по-лесно да носят със себе си въглен от последния лагерен огън и да го запазят жив до следващия път, отколкото да се опитват да запалят нов огън всяка вечер често пъти с неподходящи материали.