Айла се тресеше и едва си поемаше дъх, докато се изправяше седнала на земята. Колената и не я слушаха, когато отиде да прибере прашката си и трябваше отново да стане. Зуг не можеше и да си представи, че някой ще се опита да лови опасния хищник само с една прашка без подкрепата на друг ловец или дори без друго оръжие. Но Айла почти не пропускаше да уцели мишената вече, бе прекалено сигурна в майсторството си и изобщо мислеше какво може да стане, в случай че не уцели. Беше дотолкова потресена на връщане към пещерата, че едва ли не забрави кошничката си за бране на мястото, където я бе скрила, преди да реши да проследи лисицата.
— Айла! Какво се е случило? Цялата си в кал — зажестикулира Иза, щом като я видя. Лицето на момичето бе пребледняло, сигурно нещо я бе уплашило.
Айла не отговори, просто поклати глава и влезе в пещерата. Иза усети, че има нещо, което момичето не искаше да и каже. Мислеше да настоява още, но после промени решението си с надеждата, че детето доброволно ще и се довери. Пък и Иза не бе толкова сигурна, че иска да знае.
Жената се притесняваше, когато Айла се скиташе сама, но все някой трябваше да и събира билките, без тях не можеше. Тя не можеше да отиде, Уба бе твърде малка и никоя от останалите жени не знаеше какво да търси, нито пък имаше мерак да се научи. Налагаше се да изпраща Айла, но ако тя и разправеше за някоя страховита случка, тя щеше още повече да се притеснява. Просто и се щеше Айла да не се бави толкова.
Тази вечер Айла бе смирена и си легна рано, но не можа да заспи. Лежеше будна и си мислеше за станалото с риса и във въображението и произшествието изглеждаше още по-страховито. Рано в зори най-сетне задряма.
Събуди се с писък!
— Айла! Айла! — Дочу тя Иза да я вика по име, докато жената леко я разтърсваше, за да я върне към действителността. — Какво има!
— Сънувах, че съм в мъничка пещера и един пещерен лъв ме преследва. Вече съм добре, Иза.
— Не си сънувала лоши сънища отдавна, Айла. Защо пък точно сега ще те споходят? Вчера да не би нещо да те е уплашило?
Айла кимна и сведе главица, но не обясни. Мракът на пещерата, осветена само от бледо тлеещата жарава, скри гузното и изражение. Не бе се срамувала от това, че ходи на лов, откак намери знака на тотема си. А сега вече се питаше дали това наистина бе знак. Може би само тя си мислеше така. Може би изобщо не биваше да ходи на лов. Особено с такива опасни зверове. Какво изобщо я накара да си помисли, че едно момиче може да ходи на лов за рисове?
— Никога не ми е харесвала идеята да излизаш сама, Айла. Винаги се бавиш толкова много. Знам, че ти се ще понякога да останеш сама, но това ме тревожи. Неприсъщо е за едно момиче да иска толкова да бъде само. А гората е и опасна.
— Права си, Иза. Гората може да бъде опасна — съгласи се с жест Айла. — Може пък следващия път да взема Уба с мен или Ика, ако иска.
Иза изпита облекчение, като видя, че Айла приема съвета и присърце. Въртеше се из пещерата, а когато отиде за целебни билки, този път наистина се върна бързо. Когато не можеше да намери с кого да излезе, беше я страх. Все очакваше да види готовия за скок, дебнещ звяр. Започна да разбира защо жените от Клана не обичат да излизат сами да събират храна и защо готовността и да се скита сама винаги ги бе изненадвала. Когато бе по-малка, просто не съзнаваше опасността. Но бе необходимо само едно нападение, а повечето жени бяха изпитали тази заплаха поне веднъж, за да я накара да гледа на околната среда с повече уважение. Дори не хищно животно можеше да е опасно. Глиганите с острите си кучешки зъби, конете с тежките си копита, сръндаците с мощните си рога, планинските кози и овце със смъртоносните си рогца, всички те бяха способни да нанесат сериозни рани, ако ги предизвикаше човек. Айла се питаше как изобщо се бе осмелила да си помисли за лов. Нямаше смелост да опита отново.
Айла си нямаше с кого да сподели, нямаше кой да и каже, че малко страх изостря сетивата и, особено когато преследва опасен дивеч, нямаше кой да я окуражи отново да отиде на лов, преди да попадне в лапите на страха. Те не разговаряха за това, но всеки го бе изпитвал многократно през живота си, като се почне от първия им голям лов, който ги правеше мъже. Дребните животни бяха упражнение, да се усъвършенстват с оръжията си, но положението на мъж се признаваше, само когато познаеха и преодолееха страха.
Не по-малко изпитание за храбростта на една жена, макар и по-незабележимо, бе да прекарва дните си сам-самичка далеч от безопасността на Клана. В известен смисъл то изисква повече кураж, за да посрещне тези самотни дни и нощи със знанието, че каквото и да се случи, е сам-самичка. Още от мига, когато се появеше на този свят, едно момиче винаги имаше куп хора край себе си, които да я закрилят. Но тя не разполагаше с оръжия за собствена защита и нямаше въоръжен мъж-закрилник да я пази през преходния период в живота и. Момичетата, както и момчетата, не ставаха зрели жени и мъже, преди да се срещнат лице в лице и да преодолеят страха.