Първите няколко дни Айла нямаше желание да се скита далеч от пещерата, но след известно време взе да не я свърта на едно място. През зимата нямаше избор и приемаше заседналия живот в пещерата заедно с останалите, но вече бе свикнала да броди на воля, когато времето бе топло. Двойствеността я тормозеше. Когато се намираше сам-самичка в гората далеч от сигурността на Клана, бе неспокойна и плашлива, когато бе с Клана край пещерата, копнееше за уединението и свободата на гората.
По време на един самостоятелен, беритбен излет тя се озова в близост с тайното си скривалище и изкатери останалото разстояние по стръмния склон до високопланинската си ливада. Местността и подейства успокоително. Този свят бе само неин, нейната пещеричка, нейната ливада и тя се почувства и собственичка на малкото стада сърни, които често пасяха на нея. Дотолкова се бяха опитомили, че можеше да се приближи съвсем близо и почти да ги докосне, преди да хукнат извън обсега и. Ширналото се поле даваше чувство за сигурност, което сега и липсваше в пълните с опасности гори, гъмжащи от дебнещи зверове. Не бе посещавала местността целия този сезон и спомените заприиждаха в съзнанието и. Именно тук за пръв път се бе научила да борави с прашката, тук бе уцелила таралежа и пак тук бе намерила знака от тотема си.
Носеше прашката със себе си — не смееше да я остави в пещерата да не я намери Иза — и не след дълго събра няколко камъчета и заметна няколко пъти за проба. Но това занимание бе прекалено скучно вече, за да и е интересно за дълго време. Умът и все я връщаше към случката с риса.
„Само да имах още един камък в прашката“, мислеше си тя. „Ако бях успяла да го уцеля, веднага след като не улучих, можех да го сваля преди да скокне“. В ръката си имаше две камъчета и не сваляше очи от тях. Де да имаше начин да ги заметне едно след друго. Дали Зуг бе казвал някога подобно нещо на Ворн? Напрегна ума си да се сети. Ако е казал, сигурно не съм била в момента там, реши тя. Размишляваше върху това хрумване. Ако успея безпрепятствено да мушна втори камък в джобчето, докато свалям ръката си, мога да го хвърля, когато я вдигам. Чудя се дали ще се получи?
Взе да се опитва и се почувства като първия път, когато се опита да стреля с прашка. После си изработи ритъм. Хващаш прашката като пада с готов втори камък, мушваш го в джобчето, докато още я въртиш и хвърляш втория камък. Камъчетата нерядко падаха и дори когато успяваше да ги метне, от това страдаше точността и и при двата изстрела. Но тя бе доволна, че е възможно. След това всеки ден тя идваше да се упражнява. Все още се боеше да ходи на лов, но предизвикателството по усъвършенстването на новия прийом отново разпали интереса и към това оръжие. По времето, когато обраслите с дървета склонове припламваха с цветовете на сменящия се сезон, тя бе толкова точна с два камъка, колкото и с един. Застанала насред полето, тя мяташе камъни по един нов колец, който бе забила в земята и изпитваше приятното чувство за усвоено умение, когато приятното „чук-чук“ и подсказваше, че и двата камъка са уцелили мишената. Никой не бе и казвал, че е невъзможно да заметнеш скорострелно два камъка с прашка, понеже никой дотогава не бе го правил и след като никой не и каза, че не може, тя се научи сама да го прави.
Рано един топъл, късен есенен ден, почти година, след като за пръв път бе решила да отиде на лов, Айла се изкатери до високопланинското пасище, да събере зрелите лешници, които бяха изпопадали на земята. Щом наближи върха, дочу кресливите, кискащи се и гъгнещи крясъци на хиена и когато се озова на ливадата, видя един от противните зверове, почти заровил се в кървавите вътрешности на един стар елен.
Побесня. Как смееше това пакостливо същество да осквернява нейната ливада, да напада нейните сърни? Втурна се към хиената, за да я подплаши, после и хрумна нещо по-добро. И хиените бяха хищници с достатъчно яки челюсти, за да строшат едрите кокали на краката на пасящите копитни животни и не беше лесно да ги прогониш от плячката им. Бързешком свали от рамо кошницата и бръкна на дъното за прашката си. Огледа земята за камъни, докато бавно пристъпваше към една издатина край каменната стена. Старият елен бе полуизяден, но движението и привлече вниманието на мършавото, петнисто животно, голямо почти колкото риса. Хиената вдигна глава, улови мириса и и се обърна към нея.