През деня, когато жените работеха, мъжете ходеха на лов за по-дребен дивеч или ги пазеха без много-много да си дават зор. Преместването им по-близо до реката бе премахнало едно неудобство, но имаше и друго, по-трудно за преодоляване. Лешоядите, привлечени от прясно убитото животно, последваха ловната хайка и на новото място. Не трябваше да свалят очи от ивиците месо, окачено по проточилите се върви и ремъци. Една едра, петниста хиена бе изключително настойчива. Сума ти пъти я пропъждаха, но тя продължаваше да се спотайва из покрайнините на бивака, изплъзвайки се от вялите опити на мъжете да я убият. Свирепото на вид създание бе толкова лукаво, че няколко пъти на ден отмъкваше по хапка сушащо се мамутско месо. Истинска напаст.
Ебра и Ога бързаха да свършат с рязането на последните огромни късове месо на тънки ивици и да ги турят да се сушат. Ука и Овра наливаха мас в едно черво, а пък Айла плакнеше на потока друго. По краищата се бе образувала коричка лед, но водата все още течеше. Мъжете се бяха насъбрали около бивните и се опитваха да решат дали да отидат на лов за тушканчик с прашките си.
Брак бе седнал недалеч от майка си и Ебра и си играеше с камъчета. Омръзнаха му камъчетата и стана да си намери нещо по-интересно за правене. Жените бяха погълнати от задачата си и не го забелязаха да се отдалечава към откритата степ, но чифт други очи не го изпускаха.
Всички в лагера извърнаха глава, когато се разнесе неговия ужасен, проницателен писък.
— Рожбата ми! — извика Ога. — Хиената отмъкна рожбата ми!
Ненавистният лешояд, който беше и хищник и винаги бе готов да се нахвърли върху непредпазливите деца и немощните старци, бе сграбчил детето за ръката с яките си челюсти и бързешком се оттегляше, като влачеше мъничкото момченце със себе си.
— — Брак! Брак! — крещеше Брод, втурвайки се след тях, последван от останалите мъже. Посегна за прашката, си — твърде далеч бе за копие — и се приведе да вземе камък, като бързаше звяра да не се измъкне от обсега му.
— Не! О, не! — извика той отчаяно, когато камъкът не достигна и хиената продължи своя бяг. — Брак! Брааак!
Неочаквано от съвсем друга посока долетя звукът „чук, чук“ на двата камъка изстреляни в бърза последователност. Приземиха се право в главата на звяра и хиената се просна на място.
Брод зина от учудване, което се превърна в слисано удивление, когато видя Айла да тича към ридаещото дете с прашка и още два камъка в ръка. Хиената бе нейна жертва. Тя бе изучила навиците на тези животни, знаеше привичките им и слабите им места бе се усъвършенствала, докато ловът на подобна плячка не се бе превърнал в нейна втора природа. Когато чу Брак да пищи, изобщо не помисли за последствията, а просто грабна прашката си, бързешком вдигна два камъка и ги заметна. Единствената и мисъл бе да спре хиената, отмъкваща Брак.
Едва след като достигна детето, освободи го от челюстите на мъртвата хиена и се извърна с лице към вторачените погледи на останалите, осъзна напълно какво бе станало. Тайната и бе разкрита. Беше се издала. Те знаеха, че тя може да ловува. Студена вълна страх я обля. „Какво ли ще ми сторят?“, мислеше си тя.
Айла гушна невръстната рожба и като отбягваше изумените погледи, се отправи към бивака. Първа Ога дойде на себе си от шока. Хукна към тях, протегна ръце и с благодарност пое невръстното си момченце от момичето, което бе спасило живота му. Щом като се озоваха в бивака, Айла взе да преглежда детето, колкото да определи степента на нараняванията му, толкова и да избегне да погледне някого в очите. Ръчичката и рамото на Брак бяха разкъсани и костта на ръката му над лакътя бе счупена, но счупването не бе лошо.
Никога не бе намествала ръка, но бе гледала Иза да го прави и знахарката и бе казала какво да стори, ако изникне спешен случай. Иза се притесняваше за ловците, не бе и хрумнало, че може да се случи с едно бебе. Айла разрови огъня, тури вода да кипне и донесе целебната си чанта. Мъжете не отронваха ни дума, все още бяха слисани, не им се удаваше напълно или не желаеха да възприемат току-що видяното. За пръв път в живота си Брод изпита благодарност към Айла. Мислите му не надхвърляха облекчението, че синът на стопанката му бе спасен от сигурна и грозна смърт. Но това не се отнасяше за Брун. Вождът веднага схвана на какво му намирисва случилото се и знаеше, че неочаквано се бе изправил пред невъзможно решение. Фактически според традициите на Клана, по законите на Клана, наказанието за всяка жена, която боравеше с оръжие, бе ни повече, ни по-малко от смърт. Ясно бе казано. Не се предвиждаше снизхождение за извънредни обстоятелства. Обичаят бе толкова стародавен и ясен, че не бе прилаган от безчет поколения. Заобикалящите го легенди бяха тясно свързани с преданията за времената, когато жените владеели достъпа до света на Духовете, преди мъжете да им го отнемат. Обичаят бе свързан със силите, предизвикали очевидното разграничение между мъжете на Клана и жените на Клана, след като не се допускаше да оцелее никоя жена с неприсъщата за жена страст към лова. В течение на векове само тези с напълно женски манталитет и поведение бяха оцелявали. И като резултат бе намалена приспособимостта — всъщност признака, от който зависеше самото оцеляване. Но такива бяха обичаите на Клана, законите на Клана, въпреки че вече не се срещаха съгрешили жени от Клана. Айла не бе от потеклото на Клана.