Брун обичаше сина на стопанката на Брод. Само в присъствието на Брак се стопяваше стоическата сдържаност на вожда. Бебето можеше да прави, каквото си поиска с него — да му дърпа брадата, да бърка с любопитните си пръсчета в очите му, да го олигавя целия. Все едно му бе. Никога в живота си Брун не се бе държал толкоз кротко, толкова отстъпчиво, както когато момченцето заспеше със спокойно и с чувство за сигурност в гордите и яки ръце на вожда. Изобщо не се съмняваше, че Брак щеше да погине, ако Айла не бе убила хиената. Как можеше да осъди на смърт момичето, спасило живота на Брак? Бе го спасила с оръжието, за употреба на което трябваше да плати с живота си.
„Как така го стори?“, питаше се той. Звярът бе извън обсега и, а тя се намираше по-далеч от мъжете. Брун отиде до мястото, където лежеше убитата хиена и докосна съсирващата се кръв, процеждаща се от смъртоносните рани. Рани ли? Две рани? Очите му не бяха се излъгали. Стори му се, че видя два камъка. Как момичето се бе научило да борави така умело с прашка? Не бе чувал нито Зуг, нито някой друг да може да изстреля два камъка с прашка тъй бързо, тъй точно и с такава сила. Сила, достатъчна да убие хиена от това разстояние.
Между другото за пръв път се, убиваше хиена с прашка. Още от началото бе сигурен, че опитът на Брод ще се окаже безплоден жест. Зуг все разправяше, че е възможно, но насаме Брун не бе сигурен. Никога не бе противоречи на стареца, Зуг все още бе твърде ценен за Клана, нямаше смисъл да се омаловажават думите му. Е, Зуг се бе оказа прав. „Може ли с прашка да се убият и вълк, и рис, както толкова убедено твърди Зуг“, размишляваше Брун. Изведнъж очите му широко зяпнаха, после се присвиха. Вълк и рис ли? Или пък росомах, дива котка, борсук, пор и хиена! Умът на Брун трескаво работеше. Или всички онези, които откриваха мъртви напоследък?
— Разбира се! — жестовете на Брун подчертаваха хрумналата му мисъл. Тя е била! Айла ходи на лов доста отдавна. Как иначе ще е толкова изкусна? Но тя е момиче, лесно и се отдават женските умения, как така ще се научи да ловува? И защо точно хищници? И защо толкова опасни? И изобщо защо?
Ако беше мъж, всички ловци щяха да и завиждат. Но тя не бе мъж. Айла е момиче, послужила си е с оръжие и затова ще трябва да умре, иначе духовете страшно ще се разгневят. Ще се разгневят ли? Може всичко друго, но не се гневят. Току-що убихме мамут в един толкова сполучлив лов, че никой не пострада. Духовете са доволни от нас, а не сърдити.
Обърканият вожд поклати глава. „Духове! Не ги разбирам тези духове“. Де да беше Мог-ър тук. Друуг вика, че тя носела късмет, почти съм убеден, че е прав, откакто я намерихме, нещата ни потръгнаха по вода. Щом като духовете се толкова благосклонни към нея, дали ще са нещастни, ако я погубим? „Но това са обичаите на Клана“, гърчеше се той. Защо се случи така, че Кланът ми я намери? Може и да е късметлийка, но ми създаде повече главоболия, отколкото мислех за възможно. Не мога да взема решение, без да разговарям с Мог-ър. Просто ще трябва да изчакам, докато се завърнем в пещерата.
Брун закрачи към бивака. Айла бе дала на момченцето болкоуспокоителни церове, които го бяха приспали, после почисти раните му с противовъзпалителен разтвор, намести ръчичката му и постави отгоре и шина от навлажнена брезова кора. Щеше да се втвърди като изсъхне и щеше да придържа костта на място. И въпреки това налагаше се да я наглежда, да не се подуе много. Проследи Брод да се връща от огледа на хиената и потрепери при приближаването му. Но той мина покрай нея, без да и даде знак, пренебрегвайки я напълно и тя осъзна, че преди да се завърнат в пещерата няма да разбере участта си.
15
Когато ловната хайка се отправи на юг, сезоните се сменяха в обратен ред — от зима на есен. Буреносните облаци и мирисът на сняг бяха причина да избързат със заминаването, нямаха никакво желание да ги завари първата, истинска снежна виелица от северняшката зима на полуострова. По-топлото време на южния край създаваше с непостоянните си капризи невярното чувство за приближаваща се пролет. Вместо нови филизи и напъпили диви цветя из степта се люшкаха златни вълни от високо израсла трева и цветовете по върховете им на завет бяха в нюанс на алено и кехлибар, тук-там прошарени от вечната зеленина. Но гледката от разстояние бе лъжовна. Листата на повечето широколистни дървета бяха окапали и настъпващата зима бе по петите им.