Повечето време им трябваше да се върнат, отколкото да достигнат месторазположението на стадото мамути. С тежкия им товар не можеше и дума да става за бързата, гълтаща разстоянието крачка. Но Айла се огъваше под тежестта не само на мамута. Вината, безпокойството и унинието бяха далеч по-тежко бреме. Често случайният и поглед улавяше някой да я зяпа, преди бързешком да се извърне, и малцина разговаряха с нея, освен, ако не се наложеше. Чувстваше се изолирана, самотна и малко беше да се каже уплашена. Малкото разговори, които водеше бяха достатъчни за да почувства наказанието за престъплението си.
Останалите в пещерата хора се взираха за завръщащите се ловци. Когато наближи времето на най-ранното им завръщане, все изпращаха някого, най-често някое от децата, недалеч от рида, откъдето се откриваше прекрасен изглед към степта.
Когато на ранина дойде ред на Ворн, той се взираше добросъвестно в далечната панорама, но после му омръзна. Не му се нравеше да стои сам самичък, — нямаше го дори Борг да си играят. Измисляше си въображаеми ловни епизоди, забиваше час по час мъничкото си копие в земята и въпреки огнената закалка, върхът му се изтъпи. Само по една случайност той погледна от хълма, когато ловната хайка се появи.
— Бивни! Бивни! — закрещя Ворн и хукна към пещерата.
— Бивни ли? — запита Ага. — Какво имаш предвид с тези „бивни“?
— Върнаха се! — зажестикулира развълнувано Ворн. — Брун, Друуг и останалите и ги видях да носят бивни!
Всички хукнаха да пресрещат на половината път победоносните ловци. Но когато стигнаха до тях, ясно личеше, че нещо не е наред. Ловът бе успешен, ловците трябваше да ликуват. Вместо това стъпваха тежко и имаха унил вид. Брун бе навъсен и на Иза и трябваше само да погледне Айла, за да разбере, че нещо ужасно се бе случило, в което бе замесена дъщеря и.
Когато ловната хайка разпредели част от товара си сред тези, които бяха останали, причината за тягостното мълчание се разкри. С наведена глава Айла се изкатери по склона, като не забелязваше погледите под вежди в нейна посока. Иза бе втрещена. Ако и преди се безпокоеше от необщоприетото поведение на осиновената си щерка, но това бе нищо в сравнение с вледеняващия я страх за нея в момента.
Щом стигнаха пещерата, Ога и Ебра донесоха раненото дете при Иза. Тя разряза шината от брезова кора и прегледа момчето.
— Не след дълго ръката му ще е като нова — отсъди тя. — Ще му останат белезите, но раните заздравяват и ръката е наместена добре. И все пак ще е по-добре да му сложа нова шина.
Жените задишаха по-спокойно. Знаеха, че Айла е опитна и въпреки че нямаха друг избор, освен да позволят на девойчето да се погрижи за Брак, бяха разтревожени. Един ловец се нуждаеше от две яки ръце. Ако Брак не можеше да борави с едната, никога нямаше да стане вожд, както му бе съдено. А щом не можеше да ходи на лов, дори нямаше да стане мъж, а щеше да прекара живота си в онова двойствено забвение, в което живуркаха по-големите момчета, достигнали телесна зрелост, без да убият първото си животно.
И Брун, както и Брод изпитаха облекчение. Но поне Брун прие новината със смесени чувства. От това решението му ставаше още по-трудно. Айла не само бе спасила живота на Брак, но му бе осигурила и полезно съществуване. Прекалено дълго бе отлагал този въпрос. Направи знак на Мог-ър и двамата се отдалечиха.
Случката, както Брун я изложи, разтревожи дълбоко Креб. Той отговаряше за отглеждането и обучението на Айла и явно се бе провалил. Но имаше и нещо друго, което го тревожеше дори повече. Когато за пръв път научи за животните, които мъжете все откриваха, усети, че това няма нищо общо с духовете. Дори си помисли, че Зуг или някой друг от мъжете разиграва някаква неразбираема шега с останалите. Стори му се малко вероятно, но интуицията му подсказваше, че в смъртта на животните има пръст човек. Също така бе усетил промените настъпили у Айла, промени, които като се замислеше сега, трябваше да е разтълкувал. Жените не ходеха безшумно и предпазливо като ловец, те вдигаха шум, и то основателно. Неведнъж Айла го бе стряскала с толкова безшумното си приближаване, че дори не я усещаше.