— Видях и останалите мъже да се упражняват — отвърна тя, като се опитваше да избегне неудобната тема, но тогава забеляза, че Брун я поглежда строго. — А видях и как Брод блъска Зуг и ти му се ядоса много, Брун.
— Видяла си това! Видяла си всичко? — искаше да знае Брод. Почервеня от гняв и смущение. От всички хора, от всички хора в Клана точно тя ли се случи да го види? Колкото повече мислеше за това, толкова повече посърваше и се вбесяваше. Тя бе видяла с очите си как Брун най-строго го смъмря. Брод даже се сети как не бе успял да уцели и внезапно си спомни, че не бе улучил и хиената. Хиената, която тя бе убила. Една жена, тази жена го бе изложила.
Всякаква любезна мисъл, всяка частица признателност, които бе изпитвал напоследък, изчезнаха. „Ще се радвам, когато умре, мислеше си той. Така и се пада.“ Не можеше да понесе, че тя ще продължи да живее, след като знае за най-срамния миг в живота му.
Брун наблюдаваше сина на стопанката си и почти, отгатна какво мисли по изражението на лицето му. „Лоша работа, разсъждаваше той тъкмо когато се бе появила някаква възможност да се приключи враждата помежду им, макар че това едва ли вече имаше значение!“ Продължи с разпита си.
— Казваш, че си започнала да се упражняваш в един и същи ден с Ворн, разкажи ми как стана.
— След като си тръгнахте, прекосих полето и видях прашката, захвърлена от Брод. Всички забравиха за нея, след като ти се разгневи на Брод. Не знам защо, но просто се почудих дали ще се справя. Спомних си урока на Зуг и опитах. Не бе лесно, но се опитвах цял следобед. Не усетих как минава времето. Уцелих колеца веднъж. Мисля, че бе чисто и просто случайност, но това ме накара да си мисля, че мога да го сторя още веднъж, така че запазих прашката.
— Предполагам, че си се научила как се прави прашка също от Зуг.
— Да.
— И се упражнява това лято?
— Да.
— После си решила да ходиш на лов с прашка, но защо само за хищници? Те са по-трудна плячка, а са и по-опасни. Намерихме мъртви вълци, дори мъртви рисове. Зуг винаги е казвал, че е възможно да се убият с прашка, ти доказа, че е прав, но защо се спря на тези зверове?
— Знаех, че никога няма да мога да донеса убитото животно за Клана, че не ми се полага дори да докосна оръжие, но исках да ходя на лов, исках и без друго да опитам. Месоядните зверове все ни отмъкват месото, та реших: щом ги избивам, ще е от помощ. А и няма да отиват на вятъра — и без това не ги ядем. И така реших да ходя на лов за хищници.
Това задоволи любопитството на Брун що се отнася до избора и хищници, но не и защо е искала да ходи на лов по начало. Тя бе женска, никоя жена не бе искала да ходи на лов.
— Знаеше, че бе опасно да се опитваш да уцелиш хиената на такова разстояние, можеше вместо нея да улучиш Брак — продължи да пита Брун. Той бе готов да опита с ласото2 си, въпреки че не бе изключена възможността да убие момчето с един от големите камъни. Но мигновената смърт от спукан череп бе за предпочитане пред тази, която очакваше детето и поне щеше да остане тялото на момченцето за погребение, така че щяха да го изпратят със съответните ритуали по пътя му към света на духовете. Ако хиената бе успяла, щяха да са късметлии, ако намереха разпилените му кости.
— Знаех, че ще уцеля — отвърна простичко Айла.
— Откъде си толкова сигурна? Хиената бе извън обсега.
— Но не и извън обсег. И преди съм улучвала животни от такова разстояние. Рядко пропускам.
— Стори ми се, че видях следи от два камъка — с жестове рече Брун.
— Заметнах два камъка — потвърди Айла. — Научих се да слагам по два, след като рисът ме нападна.
— Рис ли те е нападал? — настойчиво продължи Брун.
— Да — кимна Айла и разказа как се бе разминала на косъм от смъртта при срещата си с едрата котка.
— Докъде можеш да метнеш? — запита Брун. — Не, не ми казвай, покажи ми. Носиш ли си прашката?
Айла кимна и се изправи. Всички се преместиха в далечния край на ливадата, където мъничко поточе струеше в каменистото си корито. Подбра няколко камъка с подходящ размер и форма. Кръглите бяха най-подходящи за точен и далечен изстрел, но назъбените, островърхи, натрошени камъни също ставаха.
— Малкият, беличък камък до голямата скала на другия край — каза тя със знаци.
Брун кимна. Намираше се поне на разстоянието, на което всеки от тях можеше да метне камък, и още половината отгоре. Тя се прицели внимателно, мушна един камък в прашката и в следващия миг още един, докато я въртеше. Зуг отърча дотам, за да се убеди в точността и.
— На белия камък си личат две пресни отломки. Уцелила е мишената два пъти — съобщи той при завръщането си, донякъде изумен и едва забележимо горд.
2
Ласото се състои от няколко камъка, навързани последователно и при хвърляне се увива около жертвата като блокира крайниците. Бел. пр.