— Мненията са разделени по равно — оповести вождът. — И без това решението трябваше да го взема аз и никой друг, само исках да разбера какво мислите. Ще ми трябва известно време да премисля казаното от вас днес. Мог-ър казва, че довечера ще има церемония. Това е добре. Ще ми е необходимо помощта на духовете, а всички ние май ще се нуждаем от закрилата им. Решението ми ще узнаете на сутринта. И тя ще го узнае тогава. Вървете сега и се пригответе за церемонията.
След като мъжете си тръгнаха, Брун остана край огъня. По небето се гонеха облачета, подухвани от поривистите ветрове и от време на време обливаха пътьом земята с ледени струи, но Брун не забелязваше нито дъжда, нито последните припламващи въглени в огнището. Вече се смрачаваше, когато най-сетне се изправи и с тежки стъпки се отправи към пещерата. Зърна Айла още да седи на същото място, където я бяха заварили, когато излизаха сутринта. „Очаква най-лошото, каза си той наум. Какво друго може да очаква?“
16
На ранина Кланът се събра пред пещерата. Духаше мразовит източен вятър, предвещаващ още по-ледени повеи, но небето бе ясно и слънцето надничаше току над рида и грееше ярко в контраст с мрачното настроение. Избягваха да се погледнат в очи, ръцете им бяха безжизнено отпуснати при липсата на разговори и всеки се затътри към мястото си да научи съдбата на чуждото момиче, което вече не им беше чуждо.
Уба усети майка си да трепери и ръката и толкова здраво я сграбчи, че я заболя. Детето знаеше, че не само вятърът караше майка и да трепери цялата. Креб бе застанал пред изхода на пещерата. За пръв път великият магьосник имаше толкова страшен вид, покрусеното му лице бе като издялано от гранит, единственото му око бе непроницаемо като камък. По знак от Брун той закуцука тромаво, уморено към пещерата, сломен от непосилното бреме. Влезе в домашното си огнище и погледна към момичето, седнало върху кожата си и с върховно усилие на волята си наложи да се приближи към нея.
— Айла, Айла — промълви той тихичко. Момичето вдигна очи. — Време е. Сега трябва да дойдеш. — Очите и бяха мътни, неразбиращи. — Айла, вече трябва да дойдеш. Брун е готов — повтори Креб.
Айла кимна и с усилие се изправи. Краката и се бяха вдървили от дългото седене. Едва ли и правеше впечатление. Последва онемяла стареца, като се взираше в утъпкания прахоляк, по който още си личаха следите на тези, минали преди нея — отпечатък от нечия пета, следи от пръсти, неясният контур на крак, обут в халтава, кожена подлога, кръглият връх на тоягата на Креб и браздата, оставена от влачещия му се сакат крак. Спря се, когато видя краката на Брун, увити в прашните му навуща, и се строполи на земята. След лекото потупване по рамото събра сили да вдигне очи и да погледне вожда на Клана в лицето.
От видяното дойде на себе си и у нея се събуди смътен страх. Лицето бе познато — ниското, полегато чело, гъстите вежди, едрият, приличен на клюн нос, прошарената брада, — но гордият, суров и строг поглед в очите на вожда бе изчезнал, а на негово място се бе появило искрено съчувствие и разбираема печал.
— Айла — рече той високо, а после продължи със сдържаните жестове, запазени за сериозни случаи, — момиче от Клана, традициите са стародавни. Живели сме според тях с поколения, почти откакто съществува Кланът. Ти не си родена в Клана, но си една от нас — и трябва да живееш или да умреш съгласно същите тези обичаи. Докато бяхме на север на лов за мамут, са те видели да си служиш с прашка, а и преди това си ходила на лов с прашка. Жените от Клана не бива да си служат с оръжие, това е една от нашите традиции. А и наказанието е част от тези традиции. Такива са обичаите на Клана, не бива да ги променяме. — Брун се наведе напред и се взря в уплашените сини очи на момичето. — Знам защо си послужи с прашката, Айла, макар че все още не мога да разбера защо изобщо си се захванала с това. Ако не беше ти, Брак нямаше да е между живите. — Той се изправи и с най-сдържани жестове, така че всички да видят, добави: — Вождът на този Клан е благодарен на момичето, че спаси живота на сина на стопанката на сина на моята стопанка.
Неколцина от присъстващия Клан се спогледаха. Рядко се случваше някой мъж да го признае пред всички, а още по-рядко вождът да се отблагодари на обикновено момиче.