— Креб, обичам те — направи жест тя. Той сякаш не я забеляза. Прималяла от ужас тя го гледаше как вдига целебната и торба, тази, която Иза и бе изработила току преди злополучния лов на мамути и я притуря в димящите пламъци. — Не. Креб, недей! Не и целебната ми торба — замоли го тя. Беше твърде късно, тя вече гореше. Айла не можеше да изтърпи повече. Хукна слепешком надолу по склона и в гората, като ридаеше от болка и безутешност. Не погледна накъде я водят краката и, а и не я интересуваше. Клоните се протягаха да и препречат пътя, но тя си проби път през тях, като ръцете и краката и се покриха с рани. Прецапваше ледено студените поточета, но нито забелязваше подгизналите си нозе, нито усещаше, че се вкочаняват, докато не се спъна в един дънер и не се просна на земята. Лежеше на студената, влажна земя и и се искаше смъртта да побърза и да сложи край на мъките и. Не и бе останало нищо. Нямаше семейство, нямаше Клан, нямаше за какво да, живее. Бе мъртва, нали така бяха казали?
Без малко желанието на момичето да се осъществи. Потънала в собствения си свят на нищета и страх, тя нито бе яла, нито бе пила от завръщането им преди два дни. Не бе облечена с топли дрехи, краката и я боляха от студ. Бе немощна и обезводнена, лесна плячка за бялата смърт. Но в нея се криеше нещо по-силно от желанието и да умре, същото нещо, което я бе карало да продължава и преди, когато опустошителното земетресение бе лишило петгодишното момиченце от любов, семейство и сигурност. Несломимото желание за живот, твърдоглавият инстинкт за оцеляване не и позволяваха да се откаже, докато още дишаше, докато и оставаха още дни.
Падането и бе помогнало да си отдъхне. Кървяща от одраскванията и трепереща от студ, тя седна на земята. Бе паднала по лице върху влажните листа и си облиза устните, посягайки с език за влагата. Мъчеше я жажда. За пръв път в живота си бе толкова жадна. Бълбукането на вода наблизо я изправи на крака. След като дълго и доволно пи продължи по-нататък. Така трепереше, че зъбите и тракаха от студ и с болка стъпваше на премръзналите си, болящи я нозе. Бе замаяна и объркана. От движението се позатопли, но спадналата телесна температура си казваше думата.
Не бе сигурна къде се намира, нямаше определена посока, но нозете и следваха пътя, който бе изминавала многократно преди, запечатал се в съзнанието и от повторението. Времето за нея не бе от значение, но знаеше колко дълго е вървяла. Изкатери се напреки по основата на стръмна стена отвъд мъгливия водопад и околността и се стори позната. Излизайки от рядката иглолистна гора, примесена със смалени брези и върби, тя се озова на високопланинската си, усамотена поляна.
Питаше се колко време бе минало от последното и посещение. След като почна да ходи на лов, рядко идваше тук, освен когато усвояваше умението с двата камъка. Винаги се бе упражнявала тук, не бе ходила на лов. Беше ли идвала тук изобщо това лято? Не можеше да си спомни. Като отмести настрана дебелите, сплетени клони, които я скриваха дори без листа, Айла се вмъкна в малката си пещеричка.
Стори и се по-малка, отколкото я помнеше. „Ето я и старата кожа за спане“, рече си тя наум, като се върна в мислите си в толкова далечното време, когато я бе донесла. Няколко земни катерички си бяха свили гнездо в нея, но когато я изнесе навън и я изтърси, видя, че не е толкова пострадала — малко се бе втвърдила от времето, но сухата пещера я бе съхранила. Уви я около себе си, признателна за топлината и и се върна в пещерата.
Имаше още една обработена кожа, един стар ямурлук, който бе донесла в пещерата, за да го натъпче с трева за постелка. „Чудно дали ножът е още тук?, помисли си тя. Тавичката е паднала, но трябва да е някъде наблизо. Ето го!“ Айла вдигна от прахта кремъчния резец, обърса го и почна да реже стария кожен ямурлук. Свали мокрите си навуща и промуши вървите през дупките на кръговете, които бе изрязала, после уви нозете си в сухите, като ги натъпка с измъкнатата изпод ямурлука острица за изолация. Просна мокрите да се сушат и ги огледа критично.
„Трябва ми огън“, помисли си тя. Сухата трева е тъкмо за подпалка. Насъбра я накуп и я струпа до стената. „Тавичката е суха мога да я нацепя за подпалки и също да я използвам да наклада огън. Трябва ми пръчка да я отъркам в нея. Ето и брезовата ми чаша за пиене. И нея бих могла да използвам за огъня. Не, ще си я пазя за вода. Тази кошница е цялата изгризана, помисли си тя и надзърна вътре. Какво е това? Старата ми прашка. Не знаех, че съм я оставила тук. Нали си направих друга, доколкото си спомням. Вдигна прашката. Много е малка, а и мишките са я изгризали. Ще ми трябва нова.“ Спря и се взря в кожената ивица в ръцете си.