По цял ден Айла бе заета с дейности, които щяха да и гарантират оцеляването. Вече не бе неопитното пет годишно дете-аджамийче. Годините, прекарани с Клана, бяха изпълнени с тежък труд, но и много бе научила през това време. Изплете здрави, непропускащи вода кошници за носене на вода и готвене н си направи нова кошница за бране. Обработваше кожите на убитите животни и подплати със заешка козина отвътре подлогите за нозете си, краката си уви в навуща, пристегнати с връв, а и ръцете си обу в нещо като опинците, на нозете си — кръгли парчета, които се завързваха на китките в торбички, но с разрези на дланта за палците. Изработи си сечива от кремък и насъбра треволяка, за да направи леглото си меко.
Тревите по поляната бяха и източник на храна. Върховете им бяха натежали от семена и зърна. В непосредствена близост имаше, още лешници, високопланински червени боровинки, мечо грозде, корави малки ябълки, нишестени, подобни на картофи корени и ядливи папрати. Доволна бе, че намери млечен фий, не отровната разновидност на растението, чийто зелени шушулки съдържаха редички малки, кръгли зърна, а дори набра и мъничките, твърди семенца на изсъхналия щир, за да ги смели и да ги прибави към зърната, които вареше на каша. Околната среда задоволяваше нуждите и.
Малко след пристигането си, тя реши, че има нужда от нова кожена дреха. Зимата все още не беше се разсвирепяла с пълна сила, но беше студено и тя знаеше, че снегът няма да се забави много. Първо се сети за кожа от рис — рисът имаше особено значение за нея. Но месото му не ставаше за ядене, поне за нейния вкус, а за нея храната имаше същото значение като кожата. Не и бе много трудно да задоволи непосредствените си нужди, докато можеше да ходи на лов, но трябваше и да се запаси за времето, когато снегът нямаше да и позволи да излезе от пещерата. Сега храната бе причината да ходи на лов.
Ненавиждаше мисълта да убие едно от кротките, боязливи същества, с които тъй дълго бе споделяла убежището си, а и не бе сигурна дали сърната може да бъде убита с прашка. Когато зърна малкото стадо, се изненада, че още посещават високопланинското пасище, но реши да се възползва от възможността, преди да слязат по по-ниските места. Един камък, запратен с все сила от упор, повали една кошута, а якият удар с дървената сопа я довърши.
Козината и бе дебела и мека — природата бе подготвила животното за мразовитата зима — а сърнешката яхния бе добре дошла вечеря. Когато мирисът на прясно месо привлече един росомах със зъл нрав, бързият камък го настигна и я подсети, че първото животно убито от нея бе една росомаха, която крадеше от Клана. Росомахите бяха подходящи за нещо, бе казала тя на Ога. Скреж от дъха ти не се задържаше върху козината на росомаха, от кожата им се правеха винаги най-добрите качулки. „Този път ще си направя от кожата му качулка“, мислеше си тя, влачейки убития лешояд обратно в пещерата.
Накладе огньове около простряното да съхне месо, за да го предпази От други хищници и да ускори процеса на сушене, а и предпочиташе вкуса, който пушекът придаваше на месото. Изрови дупка в дъното на пещерата, плитичка, тъй като слоят пръст в дъното на малката пукнатина в гръдта на планината не бе дълбок и го огради с камъни от потока. След като складира месото си, покри скривалището с тежки канари.
Новата и кожа, обработена, докато месото се сушеше, миришеше също на дим, но бе топла и със старата леглото и ставаше удобно. От сърната си направи и мех от добре измития и, непропускащ вода стомах, както и върви от сухожилията, мас от издутината над опашката, където животното бе натрупало запасите си за зимата. Докато месото съхнеше, всеки ден очакваше да завали сняг и спеше навън, заобиколена от кръга си огньове, за да ги подклажда вечер. Едва след като го прибра на сигурно място, изпита облекчение и се почувства в по-голяма безопасност.
Когато мрачното, навъсено небе скри луната, тя започна да се тревожи за течението на времето. Помнеше точно какво бе казал Брун:
— Ако духовете се смилят и ти успееш да се върнеш от отвъдния свят, след като луната веднъж се е отърколила и се намира в същата фаза като сега, можеш отново да заживееш с нас.
Не знаеше дали се намира в „отвъдния свят“, но повече от всичко искаше да се върне. Не беше съвсем сигурна, дали щеше да успее, не знаеше дали ще я виждат като се върнеше, но Брун бе казал, че може да се върне и тя се вкопчи в думите на вожда. Само че как щеше да разбере кога ще се върне, щом облаците скриваха луната?