Но на сутринта нова виелица фучеше с пълна сила и входът към пещерата и бе окончателно затрупан. Почувства се затворена в капан и я обзе страх. Чудеше се колко ли дълбок бе затрупалия я сняг. Намери дълъг клон и го провря през клоните на лешниковия храст, като събаряше сняг в пещерата. Усети течение, вдигна очи и видя бушуващия вятър да навява хоризонтално сняг. Остави клона в дупката и се върна при огъня.
Имаше късмет, че бе решила да премери височината на пряспата. От дупката, пробита с помощта на пръчката, идеше приток на пресен въздух в мъничкото пространство, заето от нея. Огънят се нуждаеше от кислород не по-малко от нея. Без дупката за проветряване, лесно щеше да се унесе в дрямка, от която никога нямаше да се събуди. Бе се отървала от по-голяма опасност, отколкото си представяше.
Откри, че за отоплението на пещерата не и бе нужен чак толкова силен огън. Снегът, скътал миниатюрни въздушни джобове между замръзналите си кристали, бе добра изолация. Дори само телесната и топлина би могла да затопли малкото пространство. Но и трябваше вода.
По-важно бе огънят да топи снега, отколкото да отоплява пещерата.
Сам-самичка в пещерата, сгрявана само от мъничкия огън, единственият начин да различи нощта от деня бе по сумрачната светлина, процеждаща се през дупката за въздух през деня. Старателно поставяше резки на рабоша си всяка вечер, когато притъмнееше.
Не и оставаше нищо друго, освен да мисли и тя дълго се взираше в огъня. Бе топъл и се движеше, а сред приличния и на гробница свят, той почваше да живее свой собствен живот. Наблюдаваше го как поглъща една след друга дървените пръчки и оставя само изгоряла пепел. „И огънят ли има дух?“, питаше се тя. „Къде ли отива духът му като замре огънят? Креб казва, че когато някой умре, духът му отива в отвъдния свят. Да не би да се намирам в отвъдния свят? Не е кой знае колко по-различно, само дето е по-самотно. Може пък духът ми да е някъде другаде? Как да разбера? И въпреки всичко нямам чувството, че съм там. Е, добре, навярно си мисля, че духът ми е с Креб, Иза и Уба. Но нали съм прокълната, трябва да съм мъртва.
Защо тотемът ми ще ми дава знак, след като знае, че ще бъда прокълната? Защо ще си мисля, че ми е дал знак, ако не е така? Мислех, че ме изпитва. Може това да е следващото изпитание. Или пък ме е зарязал? Но защо ще се спира на мен, а после ще ме зарязва? Може и да не ме е зарязал. Може той да е отишъл вместо мен в света на духовете. Може той да се сражава със злите духове, той ще се справи по-добре от мен. Може да ме е пратил тук да почакам. Възможно ли е все още да ме закриля? Но щом не съм мъртва, какво ми е? Самичка съм, ето какво ми е. Де да не бях толкова самотна.“
„Огънят пак огладня, иска нещо за ядене. Мисля и аз да хапна нещо.“ Айла измъкна още едно парче дърво от намаляващите и запаси и го мушна в пламъците, а после отиде да провери дупката си за въздух. „Стъмва се, помисли си тя. Най-добре ще е да бележа рабоша. Цяла зима ли ще бушува тази виелица?“ Взе покрития с белези рабош, постави резка, после постави пръстите си върху резките, първо на едната ръка, после на другата, след това пак на първата и не спря, докато не покри всички резки. „Вчера бе последният ми ден. Вече мога да се върна, но как да тръгна в тази виелица?“ Провери въздушната си дупка за втори път. В спускащия се мрак едва успя да различи все още прехвърчащия успоредно сняг. Поклати глава и се върна при огъня.
Когато се събуди на следния ден, първата и задача бе да провери отново дупката за въздух, но бурята продължаваше да бушува. „Никога ли няма да спре? Не може просто да продължава все така, нали? Искам да се върна. Ами ако Брун е направил проклятието ми постоянно? Ами ако никога не мога да се върна, дори и да спре бурята? Дори и да не съм мъртва сега, смъртта ми е сигурна. Сега просто нямаше време. Едва имах време да събера достатъчно, за да изкарам една луна, никога няма да успея да изкарам цяла зима. Чудно защо Брун ми наложи ограничено по време смъртно проклятие? Не очаквах подобно нещо. Можех ли наистина да се върна, ако вместо тотема си аз бях отишла в света на духовете? Откъде мога да знам, че духът ми не е отишъл? Може тотемът ми да е закрилял тялото ми, докато духът ми го е нямало. Не знам. Просто не знам. Знам само, че ако Брун не бе ми наложил временно проклятие, изобщо нямах шанс да оцелея.
Шанс ли? Да не би Брун да е искал да ми даде шанс? — В един проблясък на прозрение всичко застана на мястото си с нова дълбочина, разкриваща бързото и съзряване. — Мисля, че Брун бе искрен, когато каза, че ми е благодарен за спасяването на живота на Брак. Нямаше как да не ме прокълне, такива са обичаите на Клана, дори и да не му се иска, но е искал да ми даде шанс. Не знам дали съм мъртва. Когато хората са мъртви, ядат ли, спят ли, дишат ли? — Побиха я студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Според мен повечето хора просто не им се яде, не им се спи, не им се диша. А и знам защо.