В такъв случай какво ме накара да реша да живея? Толкова лесно беше да умра, ако просто бях останала там, където паднах, когато хукнах от пещерата. Ако Брун не ми беше казал, че мога да се върна, щях ли изобщо да стана? Ако не знаех, че има някакъв шанс, щях ли да положа толкова усилия? Брун каза: «ако духовете са милостиви…» Кои духове? Моят дух ли? На тотема ми ли? Каква е разликата? Нещо ме накара да искам да живея. Може да е бил тотемът ми закрилник, а може и да е било просто съзнанието, че имам шанс. А може и двете. Да, според мен са и двете.“
На Айла и трябваше известно време, за да осъзнае, че е будна, а после трябваше да докосне очите си, за да разбере, че са отворени. Нададе сподавен писък в задушаващия мрак на пещерата. „Мъртва съм! Брун ме прокле и вече съм умряла! Никога няма да изляза оттук, никога няма да се върна в пещерата, твърде късно е. Злите духове, те ме изиграха. Накараха ме да помисля, че съм жива, на сигурно място в пещерата, а пък аз съм била мъртва, Ядосали са се като не исках да тръгна с тях покрай потока и са ме наказали. Накарали са ме да си мисля, че съм жива, а пък аз през цялото време всъщност съм била мъртва.“ Момичето разтърси уплашено глава, сгуши се в кожата си, без да смее да шавне.
Сънят и не бе спокоен. Все се будеше и се подсещаше за зловещите, ужасяващи сънища за лихите зли духове и земетресения, за рисове, които се нахвърлят върху и и се превръщат в пещерни лъвове, за снегове, безкрайни снегове. Пещерата миришеше усойно, особено, но мирисът бе първото нещо, което я накара да осъзнае, че ако не зрението и, то поне останалите и сетива функционират. После пък се паникьоса, скокна на крака и си джасна главата о каменната стена.
— Къде ми е рабошът? — зажестикулира тя в мрака. — Нощ е и трябва да бележа пръчката си — Заопипва наоколо в тъмното в търсене на рабоша, сякаш това бе най-важното нещо на този свят. Нали трябва да слагам белезите нощем, как да поставя резката, след като не мога да го намеря? Дали пък вече не го белязах? Как да разбера дали мога да се върна у дома, след като не мога да намеря пръчката си? Не, не е така. — Разтърси глава, като се опитваше да проясни мислите си. — Мога да се върна вкъщи, времето вече изтече. Но аз съм мъртва. А и снегът не ще да спре. Просто ще си вали вали безспир. Пръчката. Другата пръчка. Трябва да видя снега. Как така ще видя снега в тъмното?
Пълзеше напосоки в пещерата, като се блъскаше в предметите, но когато стигна до отвора, зърна мъждукаща, неясна светлинна високо над себе си. „Пръчката ми, трябва да е там горе.“ Изкатери се по шубрака, израсъл отчасти в пещерата, напипа края на дългия клон и го бутна. Върху и покапа сняг, когато пръчката мина през снега и отвори дупката за въздух. Приветства я полъх свеж въздух и ярко синьо късче небе. Най-сетне бурята бе изчерпила силите си и когато вятърът бе спрял да духа, остатъкът от сипещия се сняг бе задръстил дупката.
Свежият студен въздух проясни главата и. „Свърши се! Спря да вали! Най-сетне спря да вали! Мога да си вървя у дома. Но как ще се измъкна оттук?“ Ръгаше и мушкаше с пръчката, като се опитваше да разшири дупката. Откъсна се едно парче, сурна се през отвора и тупна в пещерата, като я затрупа със студен, влажен сняг. „Ако не внимавам, може жива да ме погребе. А по-добре да го обмисля.“ Спусна се долу и се усмихна на светлината, струяща през разширения отвор. Вълнуваше се, нямаше търпение да напусне, но си наложи да се успокои и всичко да премисли.
„Де да не бе изгаснал огънят, бих пийнала малко чай. Но ми се струва, че в меха остана малко вода. Има, добре, помисли си тя и отпи. Няма да имам време да сготвя нещо, но няма да ми навреди, като пропусна едно хранене. Както и да е може да хапна малко сушено сърнешко месо. То поне не трябва да се готви. Изтича обратно към входа на пещерата, за да се убеди, че небето е още синьо: Сега, какво да взема със себе си? За храна не бива да се притеснявам, имаме достатъчно запаси, особено след лова на мамути.“
Изведнъж светкавично се сети за всичко — ловът на мамути, как уби хиената, смъртното проклятие. „Дали наистина ще ме приемат отново? Дали вече наистина ще ме виждат? Ами, ако не искат? Къде ще вървя? Но Брун каза, че мога да се върна, точно така каза. — Айла се хвана за тази мисъл като удавник за сламка.
Е, прашката си няма да взимам, не ще и дума. Ами кошницата ми за бране, нали Креб изгори другата. Не, няма да ми трябва до следващото лято, а тогава мога да си направя нова. Дрехите ми, ще си взема всички дрехи, ще ги облека всичките, а може и да взема някои сечива.“ Айла насъбра всички неща, които искаше да вземе със себе си, после взе да се облича. Навлече подплатата от заешка кожа и двата чифта опинци на нозете си, уви краката си с навущата от заешка кожа, мушна сечивата в дрехата си и после завърза здраво кожата отгоре. Сложи си качулката от росомах и подплатените с кожа обувки на ръцете си и се отправи към дупката. Извърна се и огледа пещерата, която и бе дом през последния месец, после свали обувките на ръцете си и се върна.