— Знам, нали виждам синьото небе иззад ъгъла. Седнаха заедно и засърбаха чая. Често седяха заедно в мълчание напоследък. Домашното им огнище опустя без Айла. Трудно бе за вярване, че едно девойче може да остави такава огромна празнина. Креб и Иза се опитваха да я запълнят с близостта си, като черпеха утеха от общуването помежду си, но утехата бе нищожна. Уба гримасничеше и хленчеше. Никой не можеше да убеди детето, че Айла е мъртва, тя все питаше за нея. Ровичкаше в яденето си, като половината отиваше нахалос от разливане и събаряне. После пък се заинатяваше и искаше още, като подлудяваше Иза, докато не си изпуснеше нервите и не я сгълчеше, а веднага след това съжаляваше. Жената пък почна да кашля нощем, като кашлицата я държеше будна до сред нощите.
Креб се бе състарил повече, отколкото изглеждаше възможно за толкова късо време. От деня, когато нареди белите кости на пещерната мечка в две успоредни редици, като последната в лявата редичка бе мушната в основата на мечешкия череп и излизаше през лявата очна ябълка и произнесе на висок глас имената на злите духове с накъсани дрезгави срички, засвидетелствайки им признание и власт, не бе приближавал малката пещера. Нищо не можеше да го накара отново да погледне тези кости и не изпитваше никакво желание да изпълни красивите плавни движения, с които общуваше с по-доброжелателните духове. Сериозно обмисляше оттеглянето си и възлагането на задълженията на мог-ър на Гуув. Брун се опита да го убеди да премисли отново, когато старият магьосник повдигна този въпрос.
— И какво ще правиш, Мог-ър?
— Какво прави всеки мъж, като се оттегли? Прекалено стар съм да седя дълго време в тази студена пещера. Ревматизмът ми се влошава.
— Недей да бързаш, Креб — със спокоен жест му каза вождът. — Помисли си известно време.
Креб бе размислил и току-що бе решил да оповести решението си същия ден.
— Смятам да оставя Гуув да стане мог-ър, Иза — каза с жестове Креб на жената, седнала до него.
— Това решение можеш да го вземеш само ти, Креб — отвърна тя. Не се опита да го разубеди. Разбираше, че вече сърцето не му даваше след деня, в който бе отсъдил смъртното наказание на Айла, въпреки че бе посветил целия си живот на дълга си. — Срокът на наказанието изтече, нали Креб? — запита Иза.
— Да, Иза, срокът изтече.
— Откъде ще разбере, че срокът е изтекъл? В тази буря никой не може да види луната.
Креб се сети за времето, когато показа на едно момиченце как да брои годините до мига, когато може да има бебе, а и за по-големичкото момиче, което само броеше дните на лунния цикъл.
— Ако е жива, ще разбере, Иза.
— Но виелицата бе толкова свирепа. Никой не би могъл да излезе в такава виелица.
— Недей да мислиш за това. Айла е мъртва.
— Знам, че е така, Креб — жестовете на Иза бяха изпълнени с безнадеждност. Креб погледна посестримата си, помисли си за скръбта и и му се прииска да и каже нещо, да и покаже, че я разбира.
— Не трябва да ти казвам това, но срокът отдавна изтече. Духът и е напуснал този свят, а с него и злите духове. Вече няма нищо лошо в това. Преди да тръгна, духът и разговаря с мен, Иза. Каза, че тя ме обича. Беше толкова истински, че едва устоях. Духът на прокълнатите е най-опасен. Все се опитва да те подмами да повярваш, че е истински, за да може да те вземе със себе си. — Почти съжалих, че не отидох.
— Знам, Креб. Когато духът и ме нарече мамо, аз… аз… — Иза вдигна ръце и не можа да продължи.
— Духът и ме помоли да не изгарям целебната и торба, Иза. Очите му се навлажниха, точно както когато бе жива. Това бе най-лошото. Мисля, че ако вече не бях я хвърлил в огъня, щях да и я дам. Така или иначе това бе последният му номер. И тогава изчезна завинаги — Креб стана, загърна се в кожата си и посегна за тоягата. Иза го наблюдаваше, той вече рядко излизаше от домашното огнище. Отиде до входа на пещерата и стоя там дълго време, вторачил се в искрящия сняг. Не се върна, докато Иза не прати Уба да го извика за храна. Веднага след това се върна на поста си. По-късно и Иза отиде при него.
— Тук е студено, Креб. Не бива да стоиш на вятъра — рече тя със знаци.
— За пръв път от дни насам небето се проясни. Приятно е да видиш нещо друго освен бушуващата виелица.
— Вярно, но идвай от време на време при огъня да се стоплиш.
Куцукайки, Креб сновеше от огнището до входа на няколко пъти и заставаше за дълги интервали да се взира в зимния пейзаж. Но когато взе да се смрачава, ходеше все по-рядко. На вечеря, когато сумракът се сгъстяваше в мрак, той рече с жестове на Иза.
— Като свършим с храната, ще отида в домашното огнище на Брун. Ще му кажа, че от днес нататък Гуув ще бъде мог-ър.