— Да, Креб — рече тя с приведена глава. Нямаше никаква надежда. Вече бе сигурна, че нямаше никакъв смисъл.
Креб се изправи, докато Иза прибираше храната. Внезапно откъм домашното огнище на Брун се разнесе уплашен писък. Иза вдигна очи. Странно привидение бе застанало на входа на пещерата и отрупано със сняг потрепваше с крака.
— — Креб — извика Иза. — Какво е това? Креб се втренчи напрегнато за миг нащрек за непознати духове. После окото му широко се разтвори.
— Това е Айла! — извика той, закуцука към нея и забравил за тоягата си, забравил за достойнството си и за всички обичаи, които не допускаха да показваш чувствата си извън домашното си огнище, той прегърна девойката с единствената си ръка и я притисна към гърдите си.
17
— Айла ли? Наистина ли е Айла, Креб? Да не е духът и? — зажестикулира Иза, докато старецът водеше отрупаното със сняг момиче отново в домашното си огнище. Боеше се да повярва, страх я бе, че съвсем като истинското момиче ще се превърне в привидение.
— Айла е — отвърна и с жестове Креб. — Срокът изтече. Надделяла е над злите духове и се е върнала при нас.
— Айла! — втурна се към нея Иза с широко разтворени ръце и я прегърна страстно и с обич, както си беше с мокрия сняг. Не само от снега се омокриха. Радостните сълзи на Айла стигаха за всички. Уба дърпаше момичето, докато Иза я стискаше в прегръдките си.
— Айла. Айла се върна. Уба знае Айла не умряла! — държеше на своето детето с убеждението на човек, който е знаел през цялото време, че е прав. Айла я вдигна и така я стисна, че Уба се загърчи да се освободи и да си поеме дъх. — Ти мокра! — зажестикулира Уба, когато успя да освободи ръцете си.
— Айла, съблечи тези мокри дрехи! — рече Иза и се разтича да прибави дърва в огъня и да намери с какво да се облече девойчето, колкото да прикрие силното си вълнение, а и да покаже майчинска загриженост. — Ще умреш от студ. — Иза хвърли един поглед на девойчето, внезапно разбрала какво е казала току-що. Девойчето се усмихна.
— Имаш право, мамо. Ще настина — отвърна тя с жестове и свали наметката си и качулката. Седна и взе да се бори с мокрите, подгизнали навуща, за да ги свали от нозете си. — Умирам от глад. Има ли нещо за ядене? — рече тя, след като бе облякла една от старите дрехи на Иза. Беше и малка и твърде къса, но поне беше суха. — Щях да се върна по-рано, но като слизах от планината попаднах в лавина. Имах късмет, че не ме затрупа много сняг, но и така ми отне доста време, докато се изровя.
Изненадата на Иза трая само миг. Айла можеше да каже, че е минала през огън, за да се върне и Иза щеше да и повярва. Самото и завръщане бе достатъчно доказателство за непобедимостта и. Какво толкова можеше да и стори една малка лавина? Жената посегна към кожата на Айла, за да я закачи да изсъхне, но в миг дръпна ръката си, като се взираше подозрително в непознатата сърнешка кожа.
— Откъде си я взела тази дреха, Айла? — запита тя.
— Аз си я направих.
— Тя от… тя от онзи свят ли е? — осведоми се боязливо жената. Айла пак се усмихна.
— Съвсем от този свят. Забрави ли? Знам да ходя на лов.
— Не го казвай, Айла! — рече Иза със страх. Извърна се с гръб, за да не виждат хората от Клана, които знаеше, че ги гледат и зажестикулира незабележимо. — Не си донесла и прашка, нали?
— Не, оставих я там. Но това не променя с нищо нещата. Всички го знаят, Иза. Трябваше нещо да направя, след като Креб изгори всичките ми вещи. Ловът е единственият начин да се сдобиеш с дреха. Кожата не расте по върховете, нито по елите.
През цялото време Креб не сваляше очи от нея, без дума да продума и почти не смееше да повярва, че се е върнала. Разправяха за хора, които са се завърнали след смъртно проклятие, но той все още не вярваше, че това е възможно. „Държи се по-различно, променила се е. По-уверена е, пораснала е. Нищо чудно, след всичко преживяно. А и помни. Не е забравила, че аз изгорих вещите и. Кой знае какво още се сеща? Какво ли е в света на духовете?“
— Духовете! — сепна се той, сетил се изведнъж. Костите са все още наредени! Трябва да отида да разваля проклятието. — Креб се втурна да развали подреждането на костите на пещерната мечка, които все още бяха наредени във формата на смъртно проклятие. Грабна факлата, която гореше пред пукнатината в скалата, влезе и ахна слисан, когато стигна до малкото помещение отвъд тесния коридор. Черепът на пещерната мечка бе разместен, дългата кост вече не стърчеше от очната ябълка, подреждането на костите вече бе развалено.
Множество малки гризачи живееха в пещерата заедно с Клана, привлечени от запасите с храна и от топлината. Някой от тях навярно бе се отъркал или се бе покатерил върху черепа и го бе прекатурил. Креб потрепери леко, направи знак за закрила, после премести костите върху купчината в далечния край. Когато излезе, видя Брун да го чака.