— Брун — каза със знаци Мог-ърът, като го зърна. — Не мога да повярвам. Знаеш, че не съм влизал, откакто наредих проклятието. Никой не е влизал. Просто влязох да го разваля, но то вече бе развалено — В изражението му се съдържаше почуда и страхопочитание.
— Какво се е случило според теб?
— Трябва да е бил тотемът и. Срокът изтече, може той да го е развалил, за да може да се върне — отвърна магът.
— Сигурно си прав. — Вождът понечи да направи още един жест, но после се поколеба.
— Искаше да говориш с мен ли, Брун?
— Искам да поговорим насаме — отново се поколеба. — Извинявай за нахалството. Надникнах в огнището ти. Завръщането на момичето ни изненада.
Всички членове на Клана бяха нарушили обичая да извръщат очи, за да не гледат в чуждо огнище. Не можеха да устоят на изкушението. Никога не бяха виждали човек, завърнал се от отвъдния свят.
— Разбираемо е при тези обстоятелства. Недей да се тревожиш — отвърна Мог-ър и понечи да продължи.
— Не за това исках да те видя — рече Брун, като протегна ръка, за да спре стария маг. — Искам да те питам за обредите — Мог-ър чакаше търпеливо, като гледаше как Брун търси думи. — Една церемония, след като вече се е върнала.
— Няма нужда от никаква церемония, опасността е преминала. Злите, духове вече ги няма, няма нужда от закрила.
— Нямам предвид такава-церемония.
— Ами каква?
Брун отново се поколеба, после заговори в нова насока.
— Гледах я да говори с теб и Иза. Забелязваш ли някаква разлика в нея, Мог-ър?
— Каква разлика имаш предвид? — запита с жестове предпазливо Мог-ър, несигурен в намеренията на Брун.
— Тотемът и е силен, Друуг все разправя, че е щастливка. Според него тотемът и носи щастие и на нас. Може и да е прав. Тя никога нямаше да се върне, без да има щастие и силна закрила. Според мен и тя вече го знае. Тази разлика имам предвид.
— Да, мисля, че и аз забелязах подобна разлика. Но все още не разбирам какво общо има това с церемонията?
— Помниш ли онова събиране след лова на мамути?
— Имаш, предвид когато я разпитваше?
— Не, следващото, без нея. Откак си отиде, това събиране не ми излиза от ума. Не мислех, че ще се върне, но знаех, че ако се върне, това ще значи, че тотемът и е много силен, дори по-могъщ, отколкото си мислехме. През цялото време си мислех какво да правим, ако наистина се върне.
— Какво трябва да правим? Ние не трябва да правим нищо. Злите духове са си отишли, Брун. Тя се върна, но не е по-различна от преди. Тя просто е момиче, нищо не се е променило.
— Ами ако аз искам да променя нещо? Има ли церемония за това?
Мог-ър бе озадачен.
— Церемония за какво? Не ти трябва церемония, за да промениш държанието си към нея. За каква промяна говориш? Нищо не мога да ти кажа за церемониите, ако не знам за какво са.
— Тотемът и е и тотем на Клана, нали? Не трябва ли да се опитаме да зарадваме всички тотеми? Искам да извършиш обред, Мог-ър, но трябва да ми кажеш дали съществува такава церемония.
— Брун, не говориш смислено.
Брун вдигна ръце, отказвайки се от опита си да общува. Докато Айла я нямаше, той бе имал достатъчно време да обмисли множеството идеи, които някои от мъжете подхвърлиха. Объркващият резултат от размислите му се бе загнездил неудобно в ума на вожда на Клана.
— Цялата работа звучи безсмислено, как да проумея какъв и е смисълът? Кой изобщо я е чакал да се върне? Не разбирам от духове, никога не съм разбирал. Не знам какво искат, ти нали си за това? Но и от теб няма много полза! Изобщо цялата идея е нелепа, май по-добре ще е да я премисля отново — Брун се врътна на пети и се отдалечи, като остави зад гърба си доста слисания магьосник. Направи няколко крачки и се обърна. — Кажи на момичето, че искам да го видя — нареди той и продължи за домашното си огнище.
Креб клатеше глава, докато се връщаше в собственото си огнище.
— Брун иска да види Айла — съобщи той, когато се върна.
— Каза ли, че иска да я види веднага? — попита Иза, побутвайки още храна пред нея. — Нали няма да има нищо против да си довърши яденето?
— Свърших, мамо. Не мога да хапна нито залък повече. Веднага тръгвам.
Айла се отправи към съседното огнище и със сведена глава приседна в краката на вожда на Клана. Носеше същите навуща на нозете, износени и оцапани на същите места. Последния път, когато зърна тези нозе бе ужасена. Вече не се страхуваше. За свое учудване, не се боеше от Брун изобщо, но затова пък го уважаваше повече. Тя чакаше. Изглежда му бе необходимо прекалено дълго време, за да забележи присъствието и. Най-накрая тя почувства потупване по рамото и вдигна очи.