Айла прегледа зарасналите рани и опипа костта внимателно, а сериозното, едрооко момченце не сваляше поглед от нея. Жените внимаваха да не засягат теми, които макар и далечно да са свързани с проклятието на Айла. Често някоя жена отваряше дума, после посред изречението отпускаше ръце, като разбереше накъде тръгва разговорът. Това изглежда възпрепятстваше обичайните задушевни разговори, когато жените се съберяха да работят заедно.
— Белезите са още червени, но с времето ще избледнеят — рече Айла, а после погледна детето. — Силен ли си, Брак? — То кимна. — Я ми покажи колко си силен. Можеш ли да свалиш ръката ми? — Тя протегна напред ръката си.
— Не, не с тази ръка, с другата — Брак смени ръцете и затегли ръката и. Айла се противопостави, само колкото да усети силата му, после му позволи да смъкне ръката и.
— Ти си силно момче, Брак. Един ден ще станеш смел ловец, точно като Брод. — Протегна ръце да види дали ще иска да дойде при нея. Отначало то се извърна, после му дойде друг акъл и позволи на Айла да го вдигне. Вдигна го високо във въздуха, после го остави да се сгуши в скута и.
— Брак е голямо момче. Тежичко, якичко.
Детето остана, сгушило се удобно в скута и няколко мига, но после, като откри, че няма с какво да го нахрани, се загърчи да си ходи при майка си, посегна за гърдата и и почна да суче, вперило в Айла големите си кръгли очички.
— Такава щастливка си, Ога. Прекрасна рожба имаш.
— Нямаше да съм толкова щастлива, ако не беше ти, Айла — Най-сетне Ога бе засегнала темата, която всички с толкова мъка избягваха. — Дори не можах да ти благодаря като хората. Отначало бях прекалено разтревожена за детето, а и не знаех какво да ти кажа. И ти не беше от най-приказливите по това време, а после замина. Все още не знам какво да ти кажа. Изобщо не очаквах да те видя отново, не е за вярване, че си се върнала. Не биваше да докосваш оръжие и не мога да разбера защо си искала да ходиш на лов, но се радвам, че си ходила. Не мога да ти кажа колко много се радвам. Така ужасно се чувствах, когато ти бе… когато трябваше да си вървиш, но се радвам, че се върна.
— И аз се радвам — додаде Ебра. Останалите жени кимнаха в знак на съгласие.
Айла бе трогната от безрезервния им прием и се бореше със сълзите, напиращи да рукнат прекалено лесно. Боеше се, че жените щяха да се почувстват неловко, ако очите и се насълзяха.
— Радвам се, че се върнах — рече със знаци тя и не можа да сдържи сълзите си. Иза вече знаеше, че очите и се навлажняваха, когато нещо силно я вълнуваше, а не защото я болеше. И жените бяха свикнали с тази нейна особеност и бяха взели да разбират значението на сълзите. Те само закимаха с разбиране.
— Как беше, Айла? — запита Ога с изпълнени от тревожно съчувствие очи. За миг Айла се замисли.
— Самота — отвърна тя. — Голяма самота. Толкова ми липсвахте всички.
В очите на жените се четеше такова състрадание, че Айла трябваше да каже още нещо, за да промени настроението им.
— Дори Брод ми липсваше — додаде тя.
— Ххъъм — рече Ага. — Това се казва самота. — После хвърли с малко неудобство един поглед към Ога.
— Знам, че понякога е труден — призна Ога. — Но Брод ми е стопанин и с мен не се държи лошо.
— Не, недей да се извиняваш заради него, Ога — каза кротко Айла. — Всички знаем, че Брод е внимателен към теб. Би трябвало да се гордееш, че си негова стопанка. Той ще става вожд, храбър ловец, е та нали той пръв рани мамута. Ти не си виновна, че той не ме харесва. Донякъде и аз съм си виновна. Не винаги се държах с него, както би трябвало. Не знам как започна и не знам как да му сложа точка. Ако можех, щях, но това не бива да ви тревожи.
— Той от край време си е избухлив — забеляза Ебра. — Не прилича на Брун. Знаех си аз, че Мог-ър е прав, когато казва, че тотемът на Брод е Косматият Носорог. Според мен в някои отношения ти му помогна да овладее нрава си, Айла. Това ще му помогне да стане по-добър вожд.
— Не знам — поклати глава Айла. — Ако ме нямаше, не мисля че толкова често щеше да избухва. Според мен аз изкарвам наяве най-лошите му черти.
Последва напрегната пауза. Жените не обсъждаха обикновено тъй открито същинските недостатъци на мъжете си, но тази дискусия бе разведрила напрегнатата атмосфера около девойчето. На Иза и хрумна мъдрото решение, че е време да изоставят тази тема.
— Знае ли някой къде са сладките картофи? — попита тя с жестове.
— Мисля, че са там, където Брун разчистваше — отвърна Ебра. — Може да не ги намерим до другото лято.