Неспокойствие обзе мъжете, когато видяха Брун и Гуув да мъкнат момичето. Защото като жените и те не знаеха повода за заплануваната от Брун и Мог-ър церемония, но за разлика от тях поне бяха сигурни, че в крайна сметка любопитството им ще бъде задоволено. Мог-ър ги бе предупредил само да не издават ни звук, ни жест след като насядаха в кръг зад камъните, донесени от малката пещера, но предупреждението влезе в сила, когато той раздаде на всеки мъж по два дълги кокала от пещерната мечка, за да ги държат кръстосани във формата на Х пред себе си. Опасността сигурно бе наистина голяма, щом имаха нужда от подобна изключителна защита. Взеха да подозират за опасността, когато зърнаха Айла.
Брун тури девойката да седне на празното пространство в кръга право срещу Мог-ър и самият той седна зад момичето. По знак на магьосника Брун свали превръзката от очите и. Айла премига, за да вижда по-добре. На светлината на факлите успя да види Мог-ър, седнал зад черепа на пещерната мечка, а мъжете с кръстосани кости в ръце и тя се сгуши от страх, като се опитваше да потъне по-дълбоко в земята.
„Какво съм сторила? Дори с пръст не съм докосвала прашка“, мислеше си тя, като се опитваше да се сети дали не е извършила някакво сериозно престъпление, в резултат, на което се бе озовала тук. Не можа да си спомни да е правила нещо непозволено.
— Не мърдай. Нито гък — предупреди я този път Мог-ър.
Дори и да искаше, не мислеше, че е възможно. С широко отворени очи тя наблюдаваше как магьосникът става на крака, оставя тояжката си и начева церемониите движения, с които умоляваше Урсуз и останалите духове на тотемите да бдят над тях. Много от жестовете му и бяха непознати, но тя се взираше, изпаднала в екстаз не толкова от значението на знаците, които правеше Мог-ър, колкото заради самия стар маг.
Познаваше Креб, добре го познаваше, сакат старец, който вървеше с непохватно куцане, като тежко се облягаше на тояжката си. Той бе килнато подобие на човек — едната половина на тялото му бе съсухрена, с атрофирали от бездействие мускули другата — прекалено развита, за да компенсира парализата, която го бе принудила да разчита предимно на нея. В миналото и бяха направили впечатление изящните му движения, когато си служеше с тържествения език за масови церемонии — по-лаконичен поради липсата на една ръка и все пак необяснимо изпъстрен с тънки и сложни нюанси и по-многозначителен. Но движенията на застаналия зад черепа мъж изваждаха на бял свят една черта на магьосника, за чието съществуване тя дори не подозираше.
Непохватността му бе изчезнала. Вместо нея се бяха появили плавно преливащи ритми с мощно хипнотично въздействие, които заставяха мъжете да не свалят очи от него. Движението на ръката и изящната поза не представляваха грациозен танц, въпреки че доста приличаха — Мог-ър бе доста убедителен като оратор. Айла никога досега не бе го виждала в тази светлина, а и великият шаман никога досега не бе се обръщал тъй прочувствено към невидимата си аудитория, която от време на време му се струваше по-реална, отколкото хората насядали пред него. Когато взе да насочва вниманието им към невероятно почитаните духове, без чието присъствие тази неповторима церемония не можеше да мине, Мог-ърът на Клана на Пещерната Мечка вложи цялото си усърдие.
— Древнейши Духове, Духове, които не сме призовавали от ранните зори на началото си, чуйте ни сега. Обръщаме се към вас, искаме да ви отдадем заслужената почит и искаме да ви помолим за помощ и закрила. Велики Духове, почитта към вас е толкова голяма, че имената ви са само далечно нашепване на паметта, събудете се от дълбокия си сън и ни позволете да ви почетем. Имаме дар, жертвоприношение, което да смили древните ви сърца, необходимо ни е вашето разрешение. Закриляйте ни, докато произнасяме имената ви. Дух на Вятъра! Ууаа! — Айла усети как по гърба и полазват ледени тръпки, щом Мог-ър изрече името. — Дух на Дъжда! Жиии-на! Дух на Мъглата! Ииша! Явете се! Погледнете на нас с благосклонно око! Сред нас е човек от Клана, който е бродил заедно със сенките ви и се завърна, завърна се по желание на Великия Пещерен Лъв.
„Ама той говори за мен, внезапно осъзна Айла. Това е церемония. Какво търся аз на церемонията? Кои са тези духове? Досега не съм чувала да ги споменават. Имената им са женски, а пък аз си мислех, че всички духове-закрилници са с мъжки имена.“ Айла се тресеше от страх, но въпреки това любопитството и бе възбудено. Мъжете, насядали като камъните пред себе си, също не бяха чували за старинните духове, докато Мог-ър не изрече имената им, а те не им бяха непознати. Чуването на древните имена събуди също толкова древни спомени, скътани в глъбините на мозъчните им кухини.