Девойката изучаваше лицето си. То бе донякъде квадратно, с добре очертана челюст, смекчавано от все още закръглените от младостта бузи и дългата, гладка шия. Брадичката и имаше намек за трапчинка, устните и бяха сочни, а носът и бе прав и като изваян. Ведрите и, сиво сини очи бяха очертани от гъсти мигли, един-два оттенъка по-тъмни от златистата коса, падаща на гъсти, меки вълни чак до кръста и, която проблясваше с отражения на слънцето. Вежди с цвета на миглите и описваха дъга над очите и върху гладкото, право и открито чело без ни най-малкия намек за характерните изпъкнали хребети на веждите. Айла се отдръпна поразена от вира и се втурна в пещерата.
— Айла, какво е станало? — запита с жестове Иза. Явно нещо бе разтревожило дъщеря и.
— Мамо! Току-що се видях във вира. Толкова съм грозна! О, мамо, защо ли съм толкова грозна? — прозвучаха възбудените и слова. Хвърли се в прегръдката на жената и избухна в сълзи. Откак се помнеше, Айла не бе виждала други хора, освен хората от Клана. Тя нямаше друг критерий. Те бяха свикнали с нея, но за самата нея тя изглеждаше толкова по-различно от всички около нея, бе уродливо различна.
— Айла, Айла — утешаваше я Иза, гушнала в прегръдката си ридаещото девойче.
— Не знаех, че съм толкоз грозна, мамо. Не знаех. Кой ли мъж ще ме пожелае? Никога няма да се задомя. И никога няма да имам бебе. Изобщо нищо няма да имам. Защо ли трябва да съм толкоз грозна?
— Не знам дали наистина си толкова грозна, Айла. Ти си просто различна.
— Грозна съм! Грозна! — разтърси глава Айла като не искаше да я утешават. — Само ме погледни! Колко съм дълга, по-висока съм от Брод и Гуув. Висока съм почти колкото Брун! А и съм грозна. Дълга и грозна съм и никога няма да имам стопанин — зажестикулира тя посред нови хлипове.
— Айла! Престани! — изкомандва Иза и я разтърси за раменете. — Външността не зависи от теб. Ти не си се родила в Клана, Айла, рожба си на Другите и на тях приличаш. Това не може да се промени, трябва да се примириш. Вярно е, че може никога да не си намериш стопанин. Можем ли нещо да направим, ще трябва и с това да се примириш. Но и това не е сигурно, все има някаква надежда. Ти скоро ще станеш знахарка и то знахарка от моето потекло. Дори и без стопанин ти няма да бъдеш жена без положение, без стойност.
— Следващото лято е Събирането на Клановете. Ще дойдат Сума ти Кланове, та това не е единственият Клан, нали знаеш? Може да си намериш другар в някой от другите Кланове. Може да не е млад и с високо положение, но все пак другар. Зуг има много добро мнение за теб, имаш късмет, че толкова те уважава. Вече е дал на Креб послание, което той ще вземе със себе си. Зуг има рода в друг Клан, каза на Креб да им съобщи колко те уважава. Според него от теб ще стане добра стопанка и ги моли да те имат предвид. Дори каза, че би те взел, ако бе по-млад. Не забравяй, че ние не сме единственият Клан, това не са единствените мъже на този свят.
— Наистина ли Зуг каза така? Даже въпреки че съм толкова грозна? — запита с жестове Айла и в очите и проблесна лъч надежда.
— Да, така рече Зуг. С неговата препоръка и положението, което ти осигурява потеклото ми, не ще и дума, че някой мъж ще те вземе, макар и да изглеждаш различно.
Айла се усмихна неуверено.
— Но това няма ли да значи, че ще трябва да си тръгна оттук? Да живея някъде другаде? Не искам да напускам нито теб, нито Креб, нито Уба.
— Айла, та аз съм стара. И Креб не е младеж, а след няколко години Уба ще стане жена и ще се задоми. И тогава какво ще правиш? — запита с жестове Иза. — Все някой ден Брун ще предаде водачеството на Брод. Не мисля, че трябва да останеш в този Клан, когато Брод стане вожд. Според мен ще е най-добре да се махнеш оттук и Събирането на Клановете може да се окаже най-добрата ти възможност.
— Предполагам, че имаш право, мамо. Не мисля, че ще искам да живея тук, когато Брод стане вожд, но мразя мисълта, че ще ви напусна — рече тя със смръщено лице, после то се проясни. — Но до следващото лято има цяла година. Дотогава не трябва да се притеснявам.
„Цяла година, помисли си Иза. Моя Айла, детето ми. Навярно трябва да станеш на моите години, за да разбереш колко бързо отлита една година. Нали не искаш да ме напуснеш? Ти не знаеш колко ще ми липсваш. Де да имаше мъж от този Клан, който да те вземе. Де да не ставаше Брод вожд.“
Но жената с нищо не издаде мислите си, докато Айла бършеше сълзите си, а после се върна да налее вода. Този път избягваше да гледа във вира.
По късно следобед Айла стоеше на края на гората и през шубраците гледаше към пещерата. Неколцина работеха навън или си приказваха. Премести двата заека, преметнати през рамо, хвърли поглед към прашката си, мушната в ремъка на кръста и, набута я в гънка на дрехата си, после я извади и пак я мушна на видно място в пояса си. Отново погледна към пещерата и боязливо пое натам.