Черепът засия и сякаш наистина оживя за мъжете, чийто възпитания бяха подсилени от влиянието на татула. Бухал избуха сякаш по команда в едно близко дърво, допринасяйки с прокобния си грак за свръхестественото великолепие.
— Велики Урсуз, Покровител на Клана — изрече магьосникът с церемонии знаци — покажи на този Клан пътя към нов дом, както някога Пещерната Мечка научи Клана да живее в пещери и да се облича с кожи. Защити Клана си от Ледените планини и Духа на Зърнистия сняг, който ги е породил, както и от Духа на фъртуната, неин побратим. Кланът иска да помоли Великата Пещерна Мечка да не позволи никакво зло да му се изпречи на пътя, докато сме бездомни. Най-почитани от всички духове, твоят Клан, народът ти молят Духа на Могъщия Урсуз да се присъедини към тях в пътуването им към началото.
И тогава Мог-ър прибягна към силата на ума си.
Всички тези първобитни хора почти без челен лоб и реч, ограничавана от недоразвитите гласови органи, но с огромни мозъци — по-големи от мозъците на всички представители на човешката раса, живели в тези дни или още неродените, бъдещи поколения — бяха единствени по рода си. Те бяха върха в развитието на клон от човешката раса, чийто мозък се бе оформил в тилната част на главата, в оксипиталната и париеталната кухина, които контролират зрението, телесните възприятия паметта.
А именно паметта им ги правеше неповторими. При тях подсъзнателното знание за поведението на предците им, наричано инстинкт, беше силно развито. В задната част на големите им мозъци се съхраняваха не само техните спомени, но и спомените на прадедите им. Способни, бяха да се сетят за знания, придобити от предците им, а при извънредни обстоятелства можеха да пристъпят дори отвъд. Можеха да си припомнят паметта на рода си, собствената си еволюция. А когато се напрегнеха достатъчно, можеха телепатично да слеят тази своя памет, която бе една и съща за всички, и да обединят умовете си в едно.
Но само в огромния мозък на покрития с белези, уродлив сакат този дар бе изцяло развит. Креб, кроткият и боязлив Креб, чийто масивен мозък бе причина за уродливостта му, в качеството си на Мог-ър се бе научил да използва способността на този мозък да слива отделните същности, насядали край него в едно общо съзнание и да го направлява. Можеше да ги отведе, на който си иска етап от родовото им наследство, да се превърне в умовете им, в който си поиска в прародителите им. Той бе Мог-ър. Властта му бе истинска, а не принизена до фокуси със светлината или предизвикана от упойващи средства еуфория. Те само подготвяха обстановката и им помагаха да възприемат напътствията му.
В тихата, тъмна нощ, огряна от стародавни звезди, неколцина мъже станаха свидетели на неописуеми видения. Те не съзряха, а бяха тези видения. Изпитаха усещанията, виждаха през очите им и запаметиха неразгадаемото начало. От дълбините на умовете си те се озоваха в недоразвитите мозъци на морските животни, носещи се в топлата си, солена среда. Преживяха болката от първата глътка въздух и се превърнаха в земноводни, еднакво пригодени и за двете стихии.
Понеже тачеха пещерната мечка, Мог-ър пресъздаде един от най ранните бозайници — прародителят, от който се бяха пръкнали и двата вида, а и множество други — и сля общия им ум с началото на мечката. После през вековете те се превръщаха последователно във всеки от предците си и усещаха формите, които се отклоняваха от вида. Това ги караше да съзнават взаимоотношенията си с всичко живо на земята, а почитта, която ги караше да питаят дори към животните, които убиваха за храна, изграждаше основата на духовното им родство с тотемите им.
Всичките им умове се движеха като един и едва като наближиха настоящето, те се разделиха в образите на непосредствените си прародители и най-сетне отново бяха те. Стори им се, че това трае цяла вечност. В известен смисъл така си и бе, но в действителност не бе изтекло много време. Когато всеки мъж възвърна първоначалния си образ, тихичко стана и се отправи към мястото си за спане, където го чакаше дълбока забрава без сънища, вече бяха видели съня си.
Мог-ър си тръгна последен. Насаме той размишляваше върху преживяното и след известно време изпита познато безпокойство. Можеха да опознаят миналото в цялата му дълбочина и величавост, които въодушевяваха душата, но Креб чувстваше ограничението, което и през ум не минаваше на останалите. Не можеха да вървят напред. Дори не можеха да мислят напред. Очевидно само той бегло се досещаше за тази възможност.
Кланът не можеше да си представи бъдеще много по-различно от миналото, да намери оригинални алтернативи за утрешния ден. Цялото им познание, всичко, което вършеха, бе повторение на нещо вече правено преди. Дори запасяването с храна и за смяната на сезоните бе резултат от опита на миналото.