Иза не бе на себе си от тревога, не можеше да проумее драстичната промяна в Айла. Знаеше, че се дължи на необяснимия интерес на Брод към нея, но защо трябваше да и оказва такова въздействие, умът и не го побираше. Въртеше се около Айла, като не я изпускаше от очи и когато на девойката взе да и прилошава заран, тя се уплаши, че който и да е зъл дух, влязъл в нея, здраво се е окопал.
Но Иза бе знахарка с опит. Тя първа забеляза, че Айла не спазва краткото уединение, което се изискваше от жената, когато тотемите им се сражаваха и огледа осиновената си щерка по-отблизо. Почти не можеше да повярва това, което подозираше. След като се отърколи още една луна и лятото бе в разгара си, Иза вече бе сигурна. Рано една вечер, докато Креб го нямаше край огнището, тя привика Айла.
— Искам да поговорим.
— Да, Иза — отвърна Айла, като се надигна от кожата си и се тръсна в прахоляка край жената.
— Кога за последен път се сражава тотемът ти, Айла?
— Не знам.
— Айла, искам да си спомниш. Сражавали ли са се духовете в теб, откак опадаха цветовете?
Девойката се опита да се сети.
— Не съм сигурна май че веднъж.
— Така си и мислех — рече Иза. — Сутрин ти призлява, нали така?
— Да — кимна тя. Айла си мислеше, че причина за болестта и е, че Брод всяка заран, щом не беше на лов, стоеше навън и я чакаше, а на нея това, за което чакаше и бе толкова противно, та понякога повръщаше закуската си, а от време навреме и вечерята си.
— Гърдите боляха ли те?
— Малко.
— А и са пораснали, нали така?
— Така мисля. Защо питаш? Защо задаваш всички тези въпроси?
Жената я погледна със сериозен вид.
— Айла, не знам как се е случило, почти не мога да го повярвам, но съм сигурна, че е вярно.
— Кое е вярно?
— Тотемът ти е бил сразен, ти ще имаш бебе.
— Бебе ли? Аз? Не мога да имам бебе — запротестира Айла. — Тотемът ми е твърде могъщ.
— Знам Айла. И аз не разбирам, но ти очакваш бебе — повтори. Иза.
В безизразните очи на Айла се прокрадна изумление.
— Възможно ли е това да е истина! Възможно ли е наистина да е вярно! Аз да имам бебе? О, мамо, колко е прекрасно!
— Айла, ти не си задомена. Не мисля, че в Клана има мъж, който да те вземе, дори за втора жена. Не можеш да родиш дете без стопанин, това може да му донесе нещастие — зажестикулира Иза настойчиво. — Най-добре ще е да вземеш нещо, за да го изгубиш. Според мен най-добре ще свърши работа имелът. Нали го знаеш, билето с малки, бели плодове, дето се вие нависоко в дъба. Много е ефикасно и ако се приготви както трябва, не е и много опасно. Ще ти запаря чай от листата само с няколко плода. Това ще помогне на тотемът ти да пропъди новия живот. Малко ще ти призлее, но…
— Не! Не! — разтресе буйно глава Айла. — Иза, не мога. Не искам да пия имел. Не искам да взимам нищо, за да го загубя. Искам бебето си, мамо. Още, откак се роди Уба го искам. Никога не съм мислила, че това е възможно.
— Но Айла, ако детето е нещастно? Може дори да се роди уродливо.
— Няма да бъде нещастно, аз няма да позволя. Обещавам да се грижа за себе си, за да се роди жива и здраво. Нали ти казваше, че мощният тотем помага да се роди здраво бебе, след като веднъж е сразен? А след като веднъж се роди, ще се грижа за него и няма да позволя нищо лошо да му се случи. Иза, трябва да родя това бебе. Не разбираш ли? Може тотемът ми никога повече да не бъде сразен, това може да е единствената ми възможност.
Иза се вгледа в умоляващите очи на девойката. За пръв път в тях проблясваше живот от деня, когато Брод я преби, докато бе на лов. Знаеше, че трябва да настоява Айла да изпие лекарството, ако можеше да се предотврати, не биваше незадомена жена да ражда. Но Айла така отчаяно желаеше това бебе, че можеше да изпадне в по-дълбока депресия, ако я накараше да пометне. А може и да имаше право — това по всяка вероятност бе единственият и шанс.
— Добре, Айла — примири се. — Щом толкова много го желаеш. Но най-добре ще е още на никого да не казваш, и без това ще се разбере скоро.
— О, Иза — рече тя и прегърна жената. Когато осъзна напълно чудото на невероятната си бременност, усмивка озари лицето и. Скокна, бликаща от енергия. Не я свърташе на едно място, просто трябваше да стори нещо. — Мамо, какво ще готвиш за довечера? Нека ти помогна.
— Яхния от зубър — отвърна жената, изумена от внезапната метаморфоза на девойката. — Ако искаш, може да нарежеш месото.
Докато двете жени шетаха, Иза осъзна, че почти бе забравила каква радост може да доставя Айла. Ръцете им не спряха да жестикулират и шетат, а неочаквано Айла отново прояви интерес към церовете.