Иза мушна с лековитата, брястова клечка и водата на Айла бликна, предизвиквайки нова контракция.
— Сега стани, Айла — показа и с жестове знахарката. Заедно с Ебра вдигнаха омаломощената млада жена от одъра и я крепяха, докато тя клечеше върху кожата като тази, постилана под всяка жена по време на раждане.
— А сега се напъни, Айла. Яко се напъни. Напрегна всичките си сили при последвалата болка.
— Прекалено слаба е — направи и знак Ебра. — Не може да се напъне достатъчно.
— Айла, трябва да се напънеш по-яко — нареди и Иза.
— Не мога — отвърна със знаци Айла.
— Трябва, Айла. Трябва, иначе бебето ти ще умре — рече Иза. Не и каза, че и Айла ще умре. Иза виждаше мускулите и да се свиват за нова контракция.
— Хайде, Айла! Сега! Напъни се! Напъни се, колкото имаш сила — настояваше Иза.
„Не мога да оставя бебето ми да умре, мислеше си Айла. Не мога. Ако това бебе умре, никога няма да имам друго.“ Не бе ясно откъде, но тя насъбра последните си капчици сила. Докато болката се усилваше, тя си пое дъх и сграбчи ръката на Иза за опора. Напъна се с всички сили и по челото и избиха капчици пот. Зави и се свят. Имаше чувството, че костите и се трошат, все едно се опитваше да изхвърли навън вътрешностите си.
— Браво, Айла, много добре — окуражаваше я Иза. — Главичката му се показа, още веднъж така.
Айла си пое още веднъж дълбоко въздух и пак се напъна. Усети как кожа и мускули се разкъсват, но продължи да се напряга. Рукна, гъста, червена кръв и главата на бебето се показа от тесния детероден проход. Иза я хвана и затегли, но най-тежкото бе отминало.
— Само още мъничко, Айла само колкото да изкараш плацентата.
Айла се напъна още веднъж, зави и се свят, причерня и и припадна, загубила съзнание.
Иза привърза пъпната връв с парче сухожилие и прегриза останалата част. Потупа крачетата, докато скимтящия плач не прерасна в звучен рев. „Бебето е живо“, помисли си Иза с облекчение и започна да почиства новороденото. И тогава сърцето и се сви. След всички страдания, след всичко, което и се струпа на главата, защо и това? Тя толкова искаше това бебе. Иза уви новороденото в меката, заешка кожа, приготвена от Айла, после и забърка лапа от сдъвкани корени, която придържаше да не падне от хигроскопична кожена ивица. Айла изстена и отвори очи.
— Бебето ми, Иза. Момче ли е или момиче? — попита тя.
— Момче, Айла — рече жената, после припряно продължи, за да не подхранва очакванията и, — но е деформирано.
Появилият се на устните на Айла намек за усмивка бе заместен от ужасено изражение.
— Не! Не може да бъде! Дай ми да го видя!
Иза и донесе новороденото.
— — Точно от това се боях. Често се случва, когато някоя жена изкара тежка бременност. Съжалявам, Айла.
Младата жена отметна завивките и погледна мъничкото си синче. Ръцете и краката му бяха по-тънки от тези на Уба при раждането и и по-дълги, но си имаше точно колкото трябва пръсти и на краката, и на ръцете, и то където трябва. Мъничкото му пишле и тестисите бяха безмълвно свидетелство за пола му. Но главичката му определено имаше неправилна форма. Бе неестествено голяма — тази бе причината за трудното раждане и от мъчителното му появяване на бял свят малко бе посплескана, което само по себе си не бе повод за тревога. Иза знаеше, че това просто се дължи на натиска при раждането и бързо щеше да се оправи. Очертанията на главата, основната линия бяха тези, които никога нямаше да се променят, именно те бяха уродливи, както и тъничкото, мършаво вратле, неспособно да носи огромната глава на бебето.
Бебето на Айла имаше силно издадени хребети на веждите като хората от Клана, но челцето му, вместо да се спуска полегато назад, се издигаше високо и гладко над веждите, издувайки се според Иза, във високо теме преди да опише продълговатата, валчеста форма на главата. Но тилът на главата му бе по-къс, отколкото би трябвало. Сякаш някой бе изтеглил черепа на новороденото напред и издутото чело и теме, скъсявайки и закръгляйки тила. Задтилната издутина присъстваше само колкото да се каже, че я има и физиономията му бе странно променена. Имаше големи кръгли очички, но нослето му бе много по-малко от нормалното. Устичката му бе голяма, челюстите му не бяха големи като тези на Клана, а под нея имаше една костна издатина — добре развита, леко изтеглена назад, каквато изобщо липсваше у хората на Клана, която обезобразяваше лицето му. Главата на бебето се килна назад, когато Иза за пръв път го пое и тя механично подложи ръка за опора и поклати собствената си глава на късия си, дебел врат. Съмняваше се дали момчето някога изобщо щеше да държи главата си изправена.
Както се бе сгушило в ръцете на Айла, новороденото зарови муцунка по посока на топлината на майка си, като търсеше вече да суче, сякаш не бе яло до насита преди да се роди. Тя му поднесе гърдата си.