Имаше време, доста отдавна, когато нововъведенията им се отдаваха по-лесно, когато случайно счупеният, остроръб камък караше някого да му хрумне идеята да счупи нарочно камък, за да се получи заострен ръб, когато загретият край на пръчка караше този някой да я върти още повече, за да се разбере колко ще се загрее. Но когато се трупаха все повече спомени, които се тълпяха и увеличаваха способността на мозъка им да ги съхрани, промените ставаха все по-трудни. Нямаше повече място за нови идеи, които да попълнят резервите на паметта им, вече главите им бяха прекалено големи. Жените изпитваха вече трудности при раждането. Не можеха да си позволят нови знания, които да увеличат още повече размера на главите им.
Кланът преживяваше с неизменната традиция. Всяка страна на живота им от раждането до мига, когато ги призоваваше светът на духовете, се определяше от миналото. Това представляваше опит да оцелеят, несъзнателен и незаплануван, освен от природата, отчаян опит да се спаси една раса от изчезване, обречен на неуспех. Не можеха да предотвратят промените и съпротивата представляваше самоубийствено антиоцеляване.
Бавно се нагаждаха. Изобретенията бяха случайни и често не се оползотворяваха. Ако им се случеше нещо ново, добавяха го към запаса си от информация, но промените се извършваха с огромно усилие и след като се наложеха, непреклонно следваха новия път. Трудно обаче им се удаваше да го променят отново. От една раса, която нямаше място за нови знания, без пространство за растеж, вече не бе пригодна за исконно променящата се околна среда, а бяха прекосили границата за развитие в друга насока. Това щеше да остане за една по-нова форма, за един друг експеримент на природата.
Докато Мог-ър седеше сам сред откритото поле и наблюдаваше как последните факли пращят и гаснат, си мислеше за непознатото момиче, намерено от Иза и безпокойството му нарастваше, докато не се превърна във физическа болка. И преди бяха срещали представители на расата, и, но едва напоследък в светлината на разсъжденията му, а и малко от случайните им срещи бяха приятни. Оставаше си загадката откъде идваха — хората и бяха новодошли в техните земи — но откак пристигаха нещата взеха да се променят. Изглежда те носеха промяната със себе си.
Креб със свиване на рамене се освободи от безпокойството си, внимателно уви черепа на пещерната мечка в наметката, посегна за тоягата и закуцука към леглото си.
3
Детето се обърна и взе да се мята.
— Мамо — стенеше тя. Размахвайки неистово ръце, тя извика още веднъж по-високо — Мамо!
Иза я прегърна и тихичко замърмори с нежен, гъргорещ глас. Топлата близост на женското тяло и успокоителните звуци достигнаха до трескавото съзнание на момичето и то се успокои. Беше спала на пресекулки цяла нощ, често будеше жената с мятането, стоновете и несвързаното си бълнуване. Звуците бяха непознати, различаваха се от словата, изричани от хората на Клана. Лееха се с лекота, гладко като звуците се преливаха. Иза все още не можеше да възпроизведе доста от тях, слухът и дори не бе пригоден да долови по-тънките вариации. Но специално тази комбинация от звуци се повтаряше тъй често, та Иза се досети, че това е името на някой близък на детето, предчувстваше кой бе този някой.
„Не може да е много голяма“, мислеше Иза „дори не е знаела как да си намира храна. Кой знае от кога е сама? Какво ли може да се е случило с хората и? Възможно ли е да е земетресението? Толкова ли дълго се е скитало само? И как е успяла да се отърве от пещерния лъв само с няколко драскотини?“ Иза бе виждала достатъчно рани, за да е сигурна, че раните на момичето са причинени от огромната котка. „Сигурно я закрилят могъщи духове?“, заключи Иза.
Още бе тъмно, макар че развиделяването не бе далеч, когато най-сетне треската на детето изби в обилна пот. Тя я гушна близо до себе се, като я топлеше с тялото си и проверяваше дали е добре завита. Скоро след това момичето се събуди, като се чудеше къде се намира, но бе твърде тъмно, за да види. Усети успокояващото женско тяло до себе си и пак затвори очи, унасяйки се в по-спокоен сън.
Когато небето просветля и силуетите на дърветата се откроиха на бледото, му сияние, Иза тихичко се измъкна от топлата кожа. Стъкна огъня, притури още дърва после се запъти към ручейчето да напълни купата си и да обели кората на една върба. Поспря се за миг, стисна талисмана си и благодари на духовете за върбата. Винаги, когато срещнеше върба, благодареше на духовете за вездесъщото и присъствие, както и за обезболяващата и кора. Вече не помнеше колко пъти бе белила кора от върба за отвара, облекчаващо болежки и страдания. Познаваше и по-силни обезболителни средства, но пък те притъпяваха сетивата. Обезболяващото свойство на върбата просто притъпяваше болката и сваляйте температурата.