— Не биваше, Айла — рече кротко Иза. — Не бива да удължаваш живота му, след като скоро ще трябва да се прости с него. Само ще ти е по-трудно да се отървеш от него.
— Да се откъсна от него ли? — Айла я изгледа ужасена. — Как така ще се отърва от него? Та нали той е моята рожба, синът ми.
— Нямаш друг избор, Айла. Така е прието. Майката винаги е трябвало да се отърве от роденото уродливо дете. Най-добре ще е да го сториш веднага, преди Брун да ти заповяда.
— Но и Креб е бил уродлив. На него са му разрешили да живее — запротестира Айла.
— Майка му бе стопанка на вожда на Клана, той разреши. Ти нямаш стопанин, Айла, няма мъж, който да се застъпи за сина ти. Нали ти казах още в началото, че детето ти може да се окаже злочесто, ако го родиш, преди да си се задомила. Уродливостта му не е ли доказателство, Айла? Защо да оставяш живо едно дете, което цял живот ще бъде преследвано от нещастия? Най-добре ще е още сега да го сториш — разсъждаваше Иза.
Неохотно Айла отдръпна сина си от гърдата и сълзи изпълниха очите и.
— О, Иза — проплака тя. — Толкова много исках да имам бебе, мое, собствено бебе, като другите жени. Никога не съм си и помисляла, че ще имам бебе. Толкова щастлива бях. Хич не ме интересуваше, че ми е лошо, просто исках да си имам свое бебе. Толкова трудно беше, мислех, че никога няма да се появи, но когато ти каза, че ще умре, нямаше как да не се напъна. Щом е трябвало и без това да умре, защо беше този зор? Мамо, искам си бебето, не ме карай да се отървавам от него.
— Знам, че не ти е лесно, Айла, но трябва да го сториш — на Иза и се късаше сърцето заради нея. Новороденото затърси гърдата, която му бе отнета така безцеремонно, заради сигурността, а и за да задоволи нуждата си да суче. На Айла все още не и бе дошло млякото, това щеше да стане след около ден. Налице, обаче, бе гъстата млечна течност, която можеше да предаде на новороденото собствения и имунитет към болести за първите няколко месеца от живота му. То захленчи и скоро ревна, колкото му глас държи. Пещерата се огласи от нетърпящия възражения, настойчив рев на сърдитото, червенобузо бебе. Айла не можа да устои. Отново му даде да суче.
— Просто не мога да го сторя — рече тя с жестове. — Няма да го сторя! Синът ми е жив. Диша. Може и да е уродлив, но е силен. Нали го чу как реве? Да си чувала друго бебе да реве така? Видя ли го как рита? Виж го как суче! Искам си го Иза, искам си го и ще го задържа. По-скоро аз ще си отида, отколкото да го убия. Мога да ходя на лов. Мога да осигурявам храна. Сама ще се грижа за него!
Иза пребледня.
— Айла, какво говориш? Къде би могла да отидеш? Ти си твърде слаба, прекалено много кръв загуби.
— Не знам, мамо. Някъде. Където и да е. Но няма да се откажа от него — Айла бе непреклонна, категорична. Иза не се и съмняваше, че младата майка не се шегува. Но бе твърде слаба, за да отиде където и да е, самата тя щеше да погине, ако се опиташе да спаси бебето. Иза се ужасяваше само от мисълта, че Айла ще пренебрегне обичаите на Клана, но бе сигурна, че ще го стори.
— Айла, не говори така — умоляваше я Иза. — Дай ми го на мен. Щом като ти не можеш, аз ще свърша тази работа вместо теб. Ще кажа на Брун, че си твърде слаба, това е достатъчно основание. Жената протегна ръце към новороденото. — Дай ми го. Веднъж като го няма, ще ти е по-лесно да го забравиш.
— Не! Не, Иза — буйно заклати глава Айла и притисна по-здраво вързопа в ръцете си. Изгърби се над него, бранейки го с тялото си, като разговаряше само с една ръка със съкратените знаци на Креб. — Смятам да го задържа. Някак си, по някакъв начин, дори и да се наложи да си отида, смятам да запазя бебето си.
Уба не сваляше очи от двете жени, но и двете не и обръщаха внимание. Бе видяла с очите си мъчителното раждане на Айла, а бе присъствала на родилните мъки и на други жени. На децата не се спестяваше нито едно тайнство на живота и смъртта, те споделяха съдбините на Клана на равна нога с по-възрастните. Уба обичаше златокосото момиче, което и бе другар в игрите и приятел, майка и сестра. Трудното, болезнено раждане бе уплашило момичето, но когато Айла заговори за напускане, тя се уплаши още повече. Подсети се за предишното и отсъствие, когато всички казваха, че никога няма да се върне. Уба бе сигурна, че ако сега Айла си тръгнеше, няма повече да я види.
— Не си тръгвай, Айла — втурна се към нея момичето, като жестикулираше неистово. — Мамо, не можеш да позволиш на Айла да си отиде. Не си отивай пак.
— Не желая да ви напускам, Уба, но не мога да оставя бебето си да умре — рече Айла.