Няма да го загубя, реши тя с непоколебима решителност, прогонвайки паниката от ума си. Все някак си ще се добера, дори и да се наложи да пълзя дотам.“.
Ръмеше, когато Айла напусна пещерата. Бе взела някои неща на дъното на кошницата си за бране и ги бе покрила със смрадливия вързоп с рождения последък. Останалото бе скътала под връхната си кожена дреха. Бебето бе безопасно привързано на гърдите и с помощта на наметка за носене. Първият пристъп на световъртеж и премина, когато се отправи по пътя през гората, но продължаваше да и се гади. Сви от пътеката и си запробива път сред глъбините на гората, преди да спре. Толкова немощна бе, че и бе трудно да издълбае дупка с пръчката за копаене. Зарови вързопа дълбоко, както и бе казала Иза, и направи съответните знаци. После погледна към сина си, заспал дълбоко на топло и в уютна безопасност. „Никой няма да те зарови в дупка като тази“, рече си тя наум. После се захвана да изкачва стръмните предпланини, без да усеща, че някой я следи.
Малко след като Айла напусна пещерата, Уба се измъкна незабелязано след нея. Зимата, прекарана в обучение след болестта на майка и, я караше много по-добре да осъзнава опасността, на която се излагаше Айла. Знаеше колко немощна е младата жена и се боеше да не би да припадне и да стане лесна плячка на някой скитащ хищник, привлечен от мириса на кръв по нея. Уба за малко не изтича обратно в пещерата да каже на Иза, но не искаше Айла да върви сама, така че се зае да я проследи. Момичето я загуби от погледа си, след като тя сви от пътеката, но я зърна отново да се изкачва по една открита отсечка на склона.
Докато се катереше, Айла тежко се подпираше на пръчката си за копаене, като я използваше за бастун. Често се спираше, като поемаше дълбоко въздух да преодолее гаденето и полагаше усилия да не отстъпи пред виенето на свят, което заплашваше да се превърна в припадък. Усещаше кръвта да се стича по краката и но не искаше да спира, за да смени попиващата превръзка. Спомни си за времето, когато можеше да изтича по стръмния склон, без дори да се задъха. А сега даже не можеше да повярва колко далеч и се стори високопланинската ливада. Разстоянието между познатите и ориентири и се стори невероятно дълго. Айла не си даваше мира, докато не бе на път да припадне, после с усилие запази съзнание и си почина достатъчно, за да продължи.
И това до късния следобед, когато новороденото взе да плаче, плачът му долиташе до ушите и през гъста мъгла. Не спря и заради него, просто стисна зъби и продължи да се катери. В главата и се въртеше само една мисъл — трябваше да стигне до ливадата, трябва да стигне до пещерата. Вече дори не знаеше защо.
Уба я следваше от далече, тъй като не искаше Айла да я види. Едва ли знаеше, че Айла почти не виждаше отвъд следващата си крачка. Главата на младата майка плуваше в розова мъгла, когато най-сетне достигна до планинското пасище. „Още малко, каза си тя, само още мъничко.“ Бъхтеше през поляната и дори нямаше сили да отмести настрани клоните, преди да залитне в мъничката пещера, която толкова често се бе оказвала нейно убежище. Строполи се върху сърнешката кожа, без да обръща внимание на мокрите си дрехи и не помнеше кога е дала на плачещия си син да суче, преди най-сетне да си позволи да отстъпи пред изтощението.
Уба имаше късмет, че достигна ливадата, тъкмо преди Айла да се скрие в пещерата, иначе щеше да си помисли, че жената е изчезнала яко дим. Гъстият лешников шубрак със сплетените си клони напълно скриваше дупката в планинската гръд дори при отсъствието на лятната зеленина. Уба хукна към пещерата. Бе отсъствала повече, отколкото си мислеше, на Айла и бе необходимо доста повече време да достигне до мъничката пещера, отколкото бе предполагало момичето. Боеше се да не би Иза да се ядоса и я нахока. Но Иза не обърна внимание на късното завръщане на Уба. Бе видяла щерка и да се измъква след Айла и предугаждаше намеренията и но не искаше да се убеждава в тях.
20
Не трябва ли вече да се връща, Иза? — попита Креб. Цял следобед той загрижен крачеше напред-назад из пещерата. Иза кимна неспокойно, без да вдигне очи от студения, сготвен сърнешки бут, който режеше на парчета.
— Ох! — внезапно извика тя, когато острия резец, с който си служеше, отвори дълбока рана в пръста и. Креб вдигна очи, изненадан колкото от това, че се бе порязала, толкова и от спонтанното и възклицание. Иза умело си служеше с каменния нож, вече не помнеше кога за последен път се бе порязвала. „Клетата Иза“, помисли си Креб. „Самият аз съм толкова притеснен, че забравих какво ли трябва да и е на нея“, укоряваше се той. „Нищо чудно, че е неспокойна, и тя се притеснява.“