— Преди известно време разговарях с Брун, Иза — рече с жестове Креб. — Все още не му се ще да я търси. Никой не трябва да знае къде една жена се освобождава… къде се намира в момент като този. Знаеш какво нещастие би я сполетяло, ако някой мъж я види. Но тя е твърде слаба, може да е паднала някъде в дъжда. Можеш да отидеш да я потърсиш, Иза, та ти си знахарка. Не може да е отишла много далеч. Не се притеснявай за яденето, мога да почакам. Защо не, тръгнеш веднага, скоро ще се стъмни.
— Не мога — отвърна с жестове Иза и пъхна отново пръста си в уста.
— Как така не можеш? — изненада се Креб.
— Не мога да я намеря.
— Откъде знаеш, че не можеш да я намериш, като още не си тръгнала? — Старият маг бе напълно слисан. „Защо Иза не иска да я потърси? Само като си помисли човек, че още не е тръгнала да я търси. Мислех, че вече ще кръстосва горите надлъж и нашир в търсене на Айла под дърво и камък. Толкова е неспокойна, нещо не е наред.“
— Иза, защо не искаш да потърсиш Айла? — запита той.
— Няма никакъв смисъл и без това не мога да я намеря.
— Че защо? — настояваше той.
Очите на жената се изпълниха с боязлива тревога.
— Тя се крие — призна Иза.
— Криела се! И от какво се крие?
— От всички. От Брун, от теб, от мен, от целия Клан — отвърна тя.
Креб се видя в чудо, а загадъчните отговори на Иза само го объркаха още повече.
— Иза, най-добре ще е да ми обясниш. Защо Айла се крие от Клана, от мен, от теб? Особено от теб. Точно сега има нужда от теб.
— Иска да задържи новороденото, Креб — с жестове му рече Иза, а после бързо продължи, като го молеше с очи да я разбере. — Рекох и аз, че дълг на майката е да се отърве от уродливото дете, но тя отказва. Сам знаеш колко много го искаше това дете. Каза, че ще го вземе със себе си и ще го крие до деня за наричане, за да може Брун да го приеме.
Креб я гледаше втренчено, като моментално схвана крайната цел на своенравието на Айла.
— Да, Брун ще бъде принуден да приеме сина и, Иза, а после ще я прокълне за умишлено неподчинение, този път завинаги. Не знаеш ли, че ако някоя жена принуди мъжа да действа против волята му, той губи от престижа си? Брун не може да си го позволи, мъжете няма да го уважават вече. Дори и да я прокълне, той ще загуби престижа си, а Събирането на Клановете е това лято. Мислиш ли, че ще може да се изправи очи в очи с останалите Кланове след всичко това? Целият Клан ще загуби от престижа си заради Айла — заръкомаха вбесен магьосникът. — Какво ли я е накарало да измисли подобно нещо?
— Ами една от приказките на Аба за майката, която сложила уродливото си бебе високо в едно дърво — отвърна Иза. Обезумялата жена не бе на себе си. Защо не и хрумна да го обмисли по-добре?
— Бабини измишльотини! — направи възмутен жест Креб. — Аба би трябвало да се занимава с нещо по-полезно, вместо да пълни главата на девойката с такива дивотии.
— Не е виновна само Аба, Креб, ами и ти.
— Аз ли! Кога съм и разправял подобни истории?
— На теб не ти трябва да и разправяш истории. Нали ти се роди уродлив, но ти позволиха да живееш. А сега си Мог-ър.
Думите на Иза потресоха килнатия на една страна, еднорък магьосник. Той много добре знаеше поредицата от непредвидими събития, довели до приемането му за член на Клана. Майката на майка му веднъж му каза, че е било чисто и просто чудо. Да не би Айла да се опитваше да предизвика чудо за сина си заради него? Изобщо и дума не можеше да става. Тя никога нямаше да принуди Брун да приеме сина и и да оцелее. Желанието трябваше да е негово, решението трябваше да е негово, изцяло негово.
— Ами ти, Иза, не и ли каза, че не е редно?
— Умолявах я да не тръгва. Казах и, че аз ще се отърва от бебето, щом тя не може. Но след това не ми даваше да припаря до него. Ох, Креб, тя толкова изстрада, докато го роди.
— Значи ти я пусна да тръгне с надеждата, че замисълът и ще успее. Защо не каза на мен или на Брун?
Иза само поклати глава. „Креб е прав, трябваше да му кажа, А сега ще погине не само новороденото, ами и Айла“, мислеше си тя.
— Къде отиде тя, Иза? — окото на Креб се бе вкаменило.
— Не знам. Разправяше нещо за мъничка пещера — отвърна жената с помръкнало сърце. Магьосникът рязко се извърна и закуцука към огнището на вожда.
Писъците на бебето най-сетне събудиха Айла от непробудния и сън. Бе тъмно и мъничката пещеричка бе влажна и студена без огън. Отиде в дъното да се облекчи и премига, щом топлата, амонячна течност защипа кървящата и, разкъсана плът. Затършува в тъмното из кошницата си за бране да намери чиста превръзка и нови пелени за подмокрената си и оплескана рожба, пийна малко вода, а после, загръщайки и двамата с кожата си, легна отново да накърми сина си. Като се събуди следващия път, стените на пещеричката бяха прошарени от слънчеви петна светлина, която струеше през сплетения лешников клонак, скриващ входа. Хапна си студена храна, докато бебето сучеше.