Храната и почивката я съживиха и тя се изправи както бе седнала с бебето в ръце, потънала в сънлив размисъл. „Ще трябва да насъбера дърва, а и храната няма да ми стигне за дълго, ще се наложи да си набавя още, мислеше си тя. Люцерната трябва да е покарала, а и ще подсили кръвта ми. Сигурно свежата детелина и стръковете змийски грах, както и луковиците са станали вече. Мъзгата е тръгнала нагоре, вътрешната кора е сладка, особено тази на клена. Не, кленът не расте толкова високо, но пък има брези и борове. Чакай да видим, току-що покарал лопуш, конско петало, листенца от глухарче, както и папрат, всичко това ще да е още съвсем свежо. Сетих се и за прашката си, тъдява гъмжи от земни катерички, бобри и зайци.“
Айла се замечта за насладите на затоплящото се време, но когато се изправи, усети как кръвта и бликна и и се зави свят. По нозете и се бе спекла съсирена кръв, следи от нея имаше и по опинците и дрехите и и това я накара по-реално да осъзнае окаяното си положение.
Когато световъртежът и премина, реши да се изчисти, а след това да събере малко дърва, но не знаеше какво да прави с бебето. Разкъсваше се между желанието да го вземе със себе си или да го остави както бе заспало. Жените от Клана никога не оставяха бебетата си без надзор, те винаги се намираха в зрителното поле на някоя жена и Айла ненавиждаше мисълта, че го оставя самичко. Но трябваше да се почисти и да донесе още вода, а и без него можеше да носи повече дърва.
Надзърна навън през оголените клони на храсталака, за да се увери, че наблизо няма никой, после ги отметна и остави пещерата зад себе си. Почвата бе подгизнала, край поточето се бе превърнала в хлъзгаво мочурище от кал. По сенчестите кътчета все още се задържаха преспи сняг. Потрепервайки на силния източен вятър, подкарал още дъждовни облаци пред себе си, Айла се съблече и нагази в студеното поточе да се измие, после почисти дрехите си.
Лепкавата, влажна кожа почти не топлеше, когато отново ги навлече.
Отиде до гората околовръст високопланинското пасище и задърпа няколко по-ниски, изсъхнали клони на един бор. Вихрен шемет я залюля, коленете и се огънаха и тя посегна да се хване за дървото. Главата и бумтеше, наместо преглъщаше, за да не повърне, прималя и от слабост. Напуснаха я каквито и да е мисли за лов и събиране на храна. Изтощителната бременност, мъчителното раждане и изнурителното катерене — всички те взимаха своето и тя бе останала без сили.
Когато се върна в пещерата, бебето плачеше. Бе хладно и влажно и на него му липсваше топлината на близостта и. Вдигна го в прегръдката си, но после се сети за меха с вода, който бе оставила край потока. Не можеше да мине без вода. Остави сина си и отново се помъкна навън. Почваше да вали. Когато се върна се строполи от изнемога и придърпа влажната, дебела кожа върху двама им. Прекалено уморена бе, за да забележи бдителните очи на страха, които надзъртаха от ъгълчетата на съзнанието и, докато сънят я унасяше.
— Не ти ли казах, че е дръзка и своенравна? — жестикулираше Брод самодоволно. — Ами кой да ми вярва? Не. Застанаха на нейната страна, търсеха оправдание, оставиха я да стане по нейното, дори и позволиха да ходи на лов. Хич не ме интересува колко могъщ е тотемът и, жените не бива да ловуват. Пещерния Лъв не я е накарал, това бе просто неподчинение. Нали виждате какво става, като се даде на една жена прекалено голяма свобода? Нали виждате какво става, когато сте твърде снизходителни? Сега тя си мисли, че може да натрапи уродливия си син на Клана. Този път никой не може да я оправдае. Умишлено не се е подчинила на обичаите на Клана. Това е непростимо.
Най-сетне Брод бе отмъстен и той се опиваше от възможността да каже „Нали ви казах?“. Набиваше им го в главите с отмъстителност, която накара вожда да премига. На Брун не му се нравеше да губи от престижа си и синът на стопанката му с нищо не облекчаваше положението му.
— Чухме какво имаш предвид, Брод, даде знак той. — Няма нужда непрекъснато да се повтаряш. Когато се върне, аз ще се заема с нея. Няма жена, която да ме е накарала да направя нещо против волята ми и това да и се е разминало, та сега ли ще позволя това. Когато претърсваме отново утре заран — рече Брун, връщайки се на причината да свика събрание, — мисля, че трябва да търсим на места, където рядко ходим. Иза каза, че Айла е знаела за мъничка пещера. Някой да е виждал наоколо малка пещера? Не може да е твърде далеч, прекалено слаба бе, за да отиде надалеч. Да оставим степта и гората и да търсим там, където е вероятно да има пещери. Този дъжд сигурно е отмил следите и, но може и да е оставила някоя стъпка. Искам да ми я намерите на всяка цена.