Но щастието и се усмихна още веднъж. Пролетните дъждове, стичащи се мрачно от оловно синьото небе, превърнали брега на поточето в кално блато и почвата на ливадата — в джвакащо тресавище, хвърлили сянка върху настроението и, отмиха каквито и да е нейни следи. Такива майстори на проследяването като ловците можеха да различат стъпката на всеки член от Клана и острият им поглед начаса щеше да забележи откършените филизи и разровената почва от извадените грудки и корени, ако бе тръгнала за храна. Самата и немощ попречи да я намерят.
Когато Айла излезе по-късно и видя стъпките на мъжете в калта около извора на поточето, където бяха се спрели да пийнат вода, сърцето и без малко да спре. Вече я бе страх да излиза. Стряскаше се при всеки порив, който поклащаше храсталака пред пещерата и и напрягаше слуха си да дочуе въображаеми звуци.
Храната, която бе донесла със себе си, бе на привършване. Прерови кошниците, оплетени от нея, за да държи в тях храната по време, на дългия и самотен престой, докато траеше временното смъртно проклятие. Намери само няколко изсъхнали, изгнили лешници и изпражнения на дребни гризачи — свидетелство, че запасите и са били намерени и отдавна изядени. Откри и гнилите, изсъхнали остатъци от излишъка храна, който Иза и даде, когато бе обитавала пещерата по време на женското проклятие — напълно негоден за ядене.
Тогава се сети за скривалището със сушено сърнешко месо в каменната ниша в дъното на пещерата от сърната, която бе убила, за да си направи топли дрехи. Айла намери малката купчинка камъни и ги разрови. Консервираното месо в тайника бе непокътнато, но облекчението и бе краткотрайно. Клоните на входа на пещерата се раздвижиха и сърцето на Айла лудешки затупа.
— Уба! — зажестикулира тя от уплаха и изненада, докато момичето влизаше в пещерата. — Как ме намери?
— Проследих те в деня, когато си тръгна. Толкова ме бе страх, че нещо ще ти се случи. Донесох ти малко храна и малко чай да не спре млякото ти. Мама го направи.
— Да не би и Иза да знае къде съм?
— Не. Но знае, че аз знам. Мисля, че не иска да знае, иначе ще трябва да каже на Брун. О, Айла, Брун направо е бесен. Мъжете не спират да те търсят всеки ден.
— Видях стъпките им край извора, но не са видели пещерата.
— Брод се хвали наляво и надясно, че през цялото време е знаел колко си лоша. Почти не съм виждала Креб, откакто ти си тръгна. По цял ден е в дома на духовете, а и мама е толкова разстроена. Каза ми да ти кажа да не се връщаш — рече Уба с очи, разширени от страх за младата жена.
— Как ти е предала това съобщение, след като не сте разговаряли за мен? — попита Айла.
— Наготви допълнително снощи, а и тази сутрин. Не е кой знае колко — мисля, че се страхува да не би Креб да се досети, че е за теб, — но тя изобщо не хапна и залък. По-късно запари чая, а след това взе да стене и да си говори сама, сякаш те оплаква, тя те оплаква, откак ни напусна, но на мен ми се струва, че нищо и няма. Все повтаряше: „Само да можеше някой да каже на Айла да не се връща. Горкото ми дете, бедната ми щерка, останала е без храна, а е немощна. И трябва да има мляко за бебето си“, и все такива неща. После напусна пределите на огнището. Точно до чая бе оставен този мех, а храната бе добре загърната.
— Трябва да ме е видяла да тръгвам, когато те проследих — продължи Уба. — А пък аз се чудех защо не ме нахока, че се бавя толкова. Брун и Креб са бесни, че не им е казала за намеренията ти да се скриеш. Ако знаеха, че има и най-малката представа как да те намери и не им е казала, не знам какво ще сторят с нея. Но мен никой не ме е питал. Така или иначе никой не обръща много внимание на децата, особено пък на момичетата. Айла, знам, че би трябвало да кажа на Креб къде си, но не искам Брун да те прокълне, не искам да умреш.
Айла усети как сърцето затупа в ушите и. Какво съм направила? Преди да се закани да напусне Клана не бе осъзнавала колко е немощна и колко трудно ще и бъде да оцелее сама с невръстното бебе. Предвидила бе да се завърне в деня за назоваване на бебето и. „А сега какво ще правя?“ Вдигна рожбата си и я притисна към себе си. „Но не можех да те оставя да умреш, не е ли така?“
Уба се взираше със състрадание в младата майка, която изглежда бе забравила за нейното присъствие.
— Айла, може ли да го видя? — рече тя нерешително. — Досега изобщо нямах възможност да видя бебето ти.
— О, Уба, разбира се, че можеш да го видиш — отвърна тя с жест, като и стана мъчно, че бе забравила за момичето, след като то бе било целият този път, за да донесе посланието на Иза. А и можеше да си навлече неприятности. Ако някога се разбереше, че Уба е знаела как да намери Айла и не е казала, наказанието и щеше да бъде строго. Можеше да съсипе живота и.