— Искаш ли да го подържиш?
— Може ли?
Айла постави бебето в скута и. Уба взе да разгръща повоите му, после вдигна очи към Айла за разрешение. Майката кимна.
— Не изглежда зле. Не е сакато като Креб. Малко е мършаво, но най-вече главичката му изглежда по-различно. И все пак не е толкова различно от теб. Ти не приличаш на никого от Клана.
— Това е, защото не съм родена в Клана. Иза ме намери, когато бях малко момиченце. Тя казва, че съм се родила при Другите. И въпреки всичко вече съм от Клана — рече гордо Айла, после лицето и помръкна. — Но не за дълго.
— Понякога не ти ли липсва майка ти? Имам предвид истинската ти майка, а не Иза? — запита момичето.
— Не помня друга майка, освен Иза. Не се сещам за нищо, преди да дойда да живея с Клана — тя внезапно пребледня. — Уба, къде ще отида, щом не мога да се върна? С кого ще живея? Никога вече няма да видя Иза, както и Креб. И теб сигурно те виждам за последен път. Но не знаех как другояче да постъпя. Не можех да оставя рожбата си да погине.
— Не знам, Айла. Мама казва, че Брун щял да загуби от престижа си, ако ти го принудиш да приеме сина ти и тъкмо затова е толкова бесен. Тя казва, че ако някоя жена принуди някой мъж да направи нещо, останалите мъже нямало да го уважават повече. Дори и да те прокълне след това, ще загуби от престижа си, просто защото си го принудила да стори нещо против волята му. Не искам да ни напускаш, Айла, но ако се върнеш, ще умреш.
Младата жена погледна към посърналото лице на момичето, без да съзнава, че собственото и, просълзено лице представлява същата гледка. И двете посегнаха една към друга едновременно.
— По-добре да си вървиш, Уба, преди да си навлечеш някоя беля. — Момичето върна бебето на майка му и стана да си върви. — Уба, обади се Айла, щом момичето взе да отмества клоните настрани. — Радвам се, че дойде да ме видиш, така че можах поне още веднъж да си поговоря с теб. И кажи на Иза… кажи на мама, че я обичам — Сълзите рукнаха отново. — И на Креб кажи същото.
— Ще им кажа, Айла — момичето се забави още миг. — А сега си тръгвам — рече тя и бързешком напусна пещерата.
След като Уба си тръгна, Айла разгърна вързопа храна, донесен от нея. Не беше много, но със сушеното сърнешко щеше да и стигне за няколко дни, а после? Не можеше да мисли, умът и бе попаднал в хаотичен водовъртеж, повлякъл я в черната дупка на пълното отчаяние. Планът и се бе обърнал срещу нея. Не само животът на рожбата и, но и собственият и живот беше в опасност. Яде, без да усеща вкуса на храната и пийна малко чай, после пак си легна с бебето и потъна в забравата на съня. Тялото и имаше собствени нужди, изискваше почивка.
Беше нощ, когато отново се събуди и изпи остатъка от студения чай. Реши да донесе още вода, докато е тъмно и няма никакъв шанс да я съзрат мъжете от потерята. Затършува в тъмното за меха и за миг се паникьоса и загуби чувството си за ориентация в непрогледния мрак на пещерата. Клоните, които замаскирваха входа се очертаваха на фона на не толкова катранения небосклон, като по този начин и помогнаха да се ориентира пак и тя бързешком се измъкна навън.
Полумесецът, заиграл се на гоненица с препускащите облаци, едва-едва грееше, но очите и, напълно привикнали на мрака в пещерата, различаваха неясните силуети на призрачни дървета на сумрачната светлина. Бълбукащата вода на извора, плискаща се о камъните в миниатюрен водопад, отразяваше проблясващото резенче с бледа, многоцветна светлина. Айла все още бе немощна, но вече не и се виеше свят, щом се изправеше, а и вървеше по-леко.
Нито един мъж от Клана не видя, докато се навеждаше край извора под прикритието на мрака, но я наблюдаваха други очи, по-навикнали да виждат на лунна светлина. Нощните хищници и вечерната им плячка пиеха вода от същия извор като нея. Айла никога не бе толкова уязвима, откак като петгодишно голо-голеничко дете се скиташе сама, не толкова заради немощта и ами защото мислите и не бяха насочени към оцеляването. Не бе нащрек, мислите и бяха обърнати навътре. Можеше лесно да стане плячка на всеки дребен хищник, привлечен от силния мирис. Но присъствието на Айла бе оставило неизлечими следи още преди това. Светкавичните камъни, не винаги смъртоносни, но болезнени, не се забравяха. Хищниците, чиято територия включваше пещерата, гледаха да са по-далеч от нея. Тя се ползваше от едно предимство, един вид на безопасност, от която сега черпеше с пълни шепи.
— Все трябва да има някаква следа от нея — жестикулираше ядосано Брун. — Ако си е взела храна, все някога ще свърши, скоро ще трябва да излезе от укритието си. Искам още веднъж да се претърси всяко вече претърсено кътче. Искам да знам и ако е мъртва. Все някой лешояд ще я е открил и ще има следи. Искам да ми я намерите преди деня за назоваване. И дума да не става да отида на Събирането на Клановете, ако не я намерите.